В черно като полунощ [bg]

Тифани вече се потеше. Цялата ѝ кожа беше настръхнала — сигнал, че трябва да се обърне и да бяга, но Летиша продължаваше да бъбри, без изобщо да забелязва факта, че Тифани се мъчи да не повърне.

Вонята му беше ужасна. Надигна се в блесналата библиотека като отдавна умрял кит, отново изплувал на повърхността, раздут от газове и гнилоч.

Тифани отчаяно се озърна за нещо, което да откъсне мислите ѝ от тази картина. Госпожа Пруст и Дерек без съмнение бяха спечелили доста от Летиша Сувенирна. Имаше цяла колекция, с брадавици и всичко друго.

— В момента обаче използвам само брадавиците. Мисля, че придават правилното усещане, без да изглежда прекалено, а ти? — говореше тя.

— Никога не ми е било до тях — безсилно отвърна Тифани.

Летиша подуши въздуха.

— О, боже, толкова съжалявам за миризмата! Май е от мишките. Ядат лепилото на книгите, макар че в случая сигурно са попаднали на особено противен том.

Библиотеката наистина започваше да гложди отвътре Тифани. Беше като… ами като да се събудиш и да откриеш, че семейство тигри са се вмъкнали при теб през нощта и са задрямали до ръба на леглото — в момента всичко е спокойно, но всеки миг някой може да изгуби ръка. Взираше се в льольовските артикули, които бяха нещо като вещерлък за шоу. Впечатляваха хората и може би помагаха на новаците да влязат в ролята, но госпожа Пруст със сигурност не продаваше неща, които са действително магически, нали?

Зад гърба ѝ издрънча дръжката на кофа и Летиша се появи иззад една лавица, хванала кофата с две ръце. Като я пусна на пода, от ръба ѝ се посипа пясък. Тя порови малко.

— А, ето те — обяви, измъквайки нещо, което приличаше на морков, наръфан от не особено гладна мишка.

— Аз ли се предполага да съм това? — изпъшка Тифани.

— Опасявам се, че не ме бива много в дърворезбата — призна Летиша, — но в книгата пише, че важното е какво си мислиш? — Беше нервно изявление с тъничка въпросителна, виснала на края му в готовност за избухване в сълзи.

— Съжалявам — възрази Тифани, — но книгата греши. Важното е какво вършиш. Ако искаш да урочасаш някого, ти трябва нещо негово — косъм например или може би зъб? И не бива да си играеш с това, защото не е хубаво и много лесно може да тръгне на зле. — Тя се вгледа в ужасно издяланата вещица. — Виждам, че си написала с молив „вещица“. Ъ-ъ… нали ти казах, че лесно може да тръгне на зле? Е, има случаи, в които „да тръгне на зле“ просто не е достатъчно да опише как се съсипва нечий живот.

Летиша кимна, а долната ѝ устна потрепваше.

Напрежението в главата на Тифани се засилваше и ужасната смрад вече беше толкова силна, че я усещаше като нещо веществено. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху малката купчина книги на библиотечната маса. Бяха жалки томчета от типа, дето Леля Ог — а тя можеше да бъде нетипично язвителна в дадени моменти — наричаше игра на „Не се гъзи човече“ за момиченца, които си играят на вещици за забавление.

Летиша обаче поне беше прилежна — върху наклонената поставка за книги, заемаща по-голямата част от масата, имаше няколко тетрадки. Тифани се обърна да каже нещо на момичето, но главата ѝ някак си не искаше да се обърне. Второзрението ѝ я дърпаше обратно. А ръката ѝ се вдигна бавно, почти автоматично, и побутна настрана купчината глупави книжки. Това, което беше помислила за поставка, всъщност беше доста по-голяма книга, толкова дебела и тъмна, че почти се сливаше със самото дърво. В главата ѝ плъзна ужас бавно, като гъст черен сироп и инстинктът ѝ каза да бяга и… Не, само това. Само да бяга и да продължи да бяга, без да спре. Нито за миг.