Черното копие и сянката на Властелина [bg]

След като изслушаха този разказ, приятелите неволно потръпнаха. Студен лепкав страх, който не се разсейва от способността да се противопоставяш на опасността с меч в ръка. Те бяха трима против загадъчна Сила и тази Сила лесно разкри плитките им хитрини, смъкна всички воали и сега готвеше ответен удар.

-Трябва да бягате! - продължаваше през това време Келаст. - Залавянето на джуджето ни излезе скъпо: наложи се да избием до крак един от постовете, който ни забеляза, пък и пленника съсякохме след разпита... Трябва незабавно да се махаме оттук и да наблюдаваме Цитаделата някъде отвън... Не разчитайте повече на помощта ни. Моят съвет е - изчезвайте! Постарайте се да изпълните дълга си по друг начин. Нищо по-добро не мога да ви предложа.

-Не, Келаст! - тихо и непреклонно каза Торин. - Няма да се възползваме от съвета ти. Ако се опитаме да избягаме, ще ни подгонят, и тогава, боя се, не ще ни спаси и Великият Дурин. Не, ще се постараем да се приближим до Господаря колкото се може по-близо, криейки се под тази ни самоличност! Труден е пътят към Дома на Високия и по-добре такова общество, отколкото никакво. Нямаме нито провизии, нито снаряжение за този свръхдалечен път, не знаем друмите на Изток, не владеем езика на тамошните народи. А освен това ни дебнат опасности като Нощната господарка, Областта на духовете и други... Не, ние все пак оставаме. Ти казваш, че Господарят е заповядал да ни доставят при него - прекрасно! Тъкмо това ни трябва. Ще изпълним кквото сме решили, а после да става каквото ще.

Торин хвърли бърз поглед към Дребосъка и Фолко си припомни споровете им, когато избираха пътя.

-Е, както решите... - не започна да ги разубеждава дорвагът. - Тогава сбогом, другари! Аз не мога повече да се задържам тук. Нас също ни чака път. Сбогом!

-Ние още веднъж ще се срещнем от тази страна на Гърмящите морета! - неочаквано уверено каза хо- битът. - Няма да кажа, че срещата ни ще бъде в щастлив и за двама ни час, но ще я има. Така чувствам.

Дорвагът изчезна - и все едно изгасна нещо в душите на приятелите, като че порив на студен вятър изгаси мъждукаща лампа. Всички пътища назад сега бяха отрязани. На приятелите им оставаше само едно - да вървят към Копието на Мрака, почти без надежда да оцелеят, да вървят само с една мисъл - ако Копието бъде хвърлено, тогава нито те, нито стохилядни армии няма да могат да предотвратят ужасите на изтребителната война. Но те още могат да изпреварят чудовищния удар, ако съумеят да изпратят своята, изглеждаща толкова безсмислена в сравнение с могъществото на противниковата страна стрела в онзи съдбоносен момент, когато Копието още се претегля в исполинската ръка, готово за хвърляне подир броени мигове. И в този миг слабата им стрела може да отбие прицела на страшния противник и Смъртоносният връх на Копието ще отиде в бездните на Първозданния Мрак... Какво ще стане с тях след това - никой не можеше дори да помисли.