Деца от кръв и кости [bg]

И в този момент усещам мириса на море.

Въпреки че съм потиснал всяка частица от магията си, той направо ме блъсва. Съвсем ясен, като бриз от океана. Удря ме като първата капка вода от дни. Изведнъж всичко си идва на мястото.

Тя е тук.

Изплющявам силно юздите на пантенерата и се втурвам по дирята на този мирис.

Убий я. Убий я.

Върни си живота.

Спирам на една уличка, по продължение на която се редят пясъчни колиби. Мирисът вече е завладяващ. Тя е тук. Крие се. Зад една от тези врати.

Гърлото ми се свива, докато слизам от пантенерата и изваждам меча си. Острието улавя лунната светлина.

Отварям с ритник първата врата.

— Какво правиш? — извиква някаква жена.

Дори и през мъглата, която забавя мислите ми, виждам, че не е тя.

Не е момичето.

Не е тази, която ми трябва.

Поемам дълбоко въздух и продължавам да търся, оставяйки соленият мирис на море да ме води. Тази врата. Тази колиба. Единствената, която стои на пътя ми.

Отварям глинената врата с ритник и се втурвам напред, оголил зъби в свирепо ръмжене. Вдигам меча си, готов за битка…

Вътре няма никого.

Покрай стената са натрупани сгънати завивки. Всичките изцапани с кръв. Но колибата е празна, в нея е останал само мирисът на момичето и козина от леонера.

— Ей! — вика един мъж отвън.

Не се обръщам да погледна.

Била е тук. В това селище. В тази колиба. И си е отишла.

— Не можеш просто да…

Една ръка ме сграбчва за рамото. В същия миг моите ръце се озовават около шията му. Мъжът изскимтява, когато насочвам меча си към сърцето му.

— Къде е тя?

— Не знам за кого говориш — вика той.

Притискам острието на меча в гърдите му. Потича тънка струйка кръв. Сълзите му изглеждат почти сребърни на лунната светлина.

Ларва — шепне момичето с гласа на Каея. — Никога няма да бъдеш крал. Не можеш дори да ме хванеш.

Затягам хватката си около шията на мъжа.

— Къде е тя?