Деца от кръв и кости [bg]

— Нямах предвид… аз… аз не исках да кажа… — Стисва устни, преди да е успяла да изрече още нещо.

Тзеин ми хвърля поглед, в който няма истински гняв. Докато се приближаваме към река Гомбе, аз не мога да реша дали това, че и най-леката насмешка кара и двамата да замълчат, е мило или дразнещо.

— Богове, невероятно е!

Плъзвам се по опашката на Найла и тръгвам по големите гладки камъни по разкаляния бряг. Водата се простира нашироко, извивайки се като пътека през сърцето на гората и между стволовете на огромни дървета. Приклякам в калта и поднасям вода към устните си, спомняйки си как гърлото ми гореше от жажда в пустинята. Леденостудената вода е толкова хубава в този влажен въздух, че се изкушавам да потопя цялото си лице в нея.

— Не сега, Зел. Ще има вода и по-нагоре — казва Тзеин. — Чака ни още доста път.

— Знам, но само пийни една глътка. Тъкмо Найла ще си почине.

Погалвам рога на Найла и потърквам лице в шията й, ухилвайки се, когато тя се потърква в мен в отговор. Дори и тя мрази пустинята. След като излязохме от нея, започна да пристъпва по-радостно.

— Заради, Найла — отстъпва Тзеин. — Не заради теб.

Той скача и кляка до реката, пълнейки внимателно манерката си. По лицето ми се разлива усмивка. Изкушението е прекалено голямо, за да му устоя.

— О, богове! — соча аз. — Какво е това?

— Кое…

Забивам се в тялото му. Тзеин изкрещява и пада с плясък в реката. Амари ахва, когато той се появява на повърхността, целият прогизнал и с тракащи от студ зъби. Впива поглед в мен и на устните му се появява лукава усмивка.

— Мъртва си.

— Първо трябва да ме хванеш!

Преди да успея да побягна, Тзеин се хвърля напред и ме сграбчва за крака. Изпищявам, докато ме дърпа под водата. Тя е толкова студена, че боцка по кожата ми като дървените игли на Мама Агба.

— Богове!

Едва си поемам въздух.

— Струваше ли си? — смее се Тзеин.

— За първи път от цяла вечност успявам да ти направя номер, така че ще трябва да кажа „да“.

Амари скача от Найла и се смее, клатейки глава.

— Вие двамата сте абсурдни.

Усмивката на Тзеин става лукава.

— Ние сме един отбор, Амари. Не трябва ли и ти да си абсурдна?

— В никакъв случай!

Амари отстъпва назад, но няма никакъв шанс. Тзеин се надига от водата като един от водните питони на Ориша. Амари успява да избяга само на няколко метра, но той я настига. Усмихвам се, когато тя започва да пищи и да се смее, изреждайки всякакви възможни извинения, когато Тзеин я прехвърля през рамо.

— Не мога да плувам.

— Не е толкова дълбоко — засмива се той.

— Аз съм принцеса.

— Принцесите не се ли къпят?

— Свитъкът е у мен!

Тя го изважда от колана си, напомняйки на Тзеин за собствената му стратегия. За да не останат всички реликви на едно място, той носи камата от кост, Амари е взела свитъка, а аз пазя слънчевия камък.

— Права си. — Тзеин сграбчва свитъка от ръката й и го слага на седлото на Найла. — А сега, Ваше Кралско Височество, банята ви очаква.