Деца от кръв и кости [bg]

Богове, помогнете ни! Затварям очи, за да не виждам трагедията. И през всичко това крясъците не спират. Възхвалите нямат край. Ние стоим на окървавената платформа, а тълпата ликува, сякаш има някаква причина да се радва на този ужас.

До мен Тзеин ме държи здраво, всъщност не ме е пускал от момента, в който ме свали от кораба. Изражението му е равнодушно, но усещам разкаянието му.

Въпреки че състезателният му дух надделява, ние все още сме покрити с кръвта на онези, които паднаха. Може да тържествуваме, но това не е победа.

От дясната ми страна Амари стиска дръжката си без острие. Не е промълвила нито дума, откакто слязохме от кораба, но работниците ми казаха, че тя ме е спасила и е убила другия капитан. И сега, като я погледна, за първи път не мисля за Инан или Саран. Виждам момичето, което открадна свитъка.

Виждам зараждащ се воин.

Говорителят се усмихва неискрено, докато Деле и Баако изнасят сандъка с проблясващо злато. Злато, което сигурно бе смятал да задържи. Злато, платено с всяка смърт.

Тълпата избухва във френетични викове, когато екипажът получава наградата си, но нито един от работниците не успява да се усмихне. Свободата и богатството не означават нищо, когато този ужас ще ги преследва във всичките им сънища.

— Хайде, продължавай. — Стискам зъби и пристъпвам напред. — Вече получи шоуто си. Сега дай камъка.

Говорителят присвива очи и кафявата му кожа се набръчква.

— Шоуто никога не приключва — изсъсква той далече от усилващата тръба. — Особено ако включва и ларва.

При тези думи устните ми потрепват. Въпреки че усещам тялото си празно, не мога да не правя планове. Колко съживени ще са нужни, за да го завлекат при труповете и да го удавят на дъното на собственото му червено море?

Той сигурно усеща мълчаливата заплаха, защото подигравателната усмивка изчезва от лицето му. Прави крачка назад и вдига конуса, обръщайки се с гръб към тълпата.

— А сега… — прогърмява гласът му над арената. Готви се да възхвалява изпълнението, въпреки че по лицето му се вижда едва прикрито отчаяние. — Връчвам… камъка на безсмъртието!

Дори и от разстояние топлината на слънчевия камък прониква в треперещите ми кости. Под кристалната му повърхност пулсират оранжево и жълто като разтопена лава. Привлича ме, сякаш съм пеперуда, дърпа ме към свещената си светлина.

Последното нещо — мисля си аз, спомняйки си думите на Лекан. Най-после имаме всичко, което ни е нужно. Можем да тръгнем към свещения храм и да извършим ритуала. Можем да върнем магията.

— Вземи го — поставя ръка на рамото ми Тзеин. — Каквото и да се случи, аз съм до теб.

— И аз — казва тихо Амари, възвърнала гласа си.

Въпреки че по лицето й има засъхнала кръв, погледът й е решителен.

Кимвам й, пристъпвам напред и протягам ръка към златния камък. За първи път тълпата около мен замълчава и любопитството им се усеща във въздуха.