Деца от кръв и кости [bg]

— Спрете! — Ритам вода към тях. — Трябва да тръгваме. Тук не сме в безопасност.

— За какво говориш? — изсмива се Амари.

— Инан — казвам бързо аз. — Той е бли…

Гласът засяда в гърлото ми. Един далечен звук прогърмява все по-наблизо.

Завъртаме глави към звука, постоянен и бумтящ.

Отначало не мога да разбера какво е, но с приближаването му разпознавам ритмичното тупане на лапи. Когато те се появяват иззад завоя на реката, аз най-после виждам това, от което се страхувах — към нас се носи Инан. Побеснял, на пантенерата си.

Шокът забавя стъпките ми, докато излизаме от реката. Водата, която ни носеше радост, сега ни дърпа надолу, течението внезапно става силно, когато Тзеин и Амари се опитват да излязат. Ние сме глупаци. Как може да сме толкова глупави? Мигът, в който си позволяваме да се отпуснем, е мигът, в който Инан най-после ни хваща.

Но как е преминал през счупения мост на Кандомбле? Как е знаел къде да отиде? Дори и по някакъв начин да ни е проследил до Ибейджи, ние напуснахме онзи ад преди шест нощи.

Тичам към Найла и се качвам първа, стискайки силно юздите. Тзеин и Амари бързо се настаняват зад мен. Но преди да изплющя юздите, аз се обръщам — какво съм пропуснала?

Къде са стражите, с които пътуваше преди? Къде е адмиралът, която уби Лекан? След като е оцелял при нападението на един сентаро, Инан със сигурност няма да тръгне без подкрепления. Но въпреки логиката не се появяват други стражи. Малкият принц е уязвим. Сам. И мога да се бия с него.

— Какво правиш? — вика Тзеин, когато дръпвам юздите на Найла и тя спира на място.

— Ще се справя с това.

— Зели, не!

Но аз не се обръщам.

Хвърлям торбата си на земята и скачам от гърба на Найла, приземявайки се с приклякане. Инан също спира и слиза от пантенерата си, размахал меч, жаден за кръв. Пантенерата изръмжава и побягва, но Инан сякаш не забелязва. По униформата му има алени петна, а в кехлибарените му очи гори ярост. Но изглежда отслабнал. От кожата му, подобно на топлина, се надига умора. В погледа му блуждае някаква лудост.

Потискането на способностите му го е направило слаб.

— Чакай! — Гласът на Амари трепери.

Тзеин се опитва да я задържи, но тя се плъзга от седлото на Найла. Пъргавите й крака се удрят безшумно в земята и пристъпват предпазливо покрай мен.

Тя пребледнява и виждам страха, който я е преследвал през целия й живот. Момичето, което преди седмици ме сграбчи на пазара. Принцесата с белега на гърба.

Но докато се движи, в стойката й се появява нещо различно, нещо стабилно, като на кораба в арената. То й дава сили да се приближи до брат си и тревогата прогонва ужаса от очите й.

— Какво е станало?

Инан пренасочва меча си от моите гърди към нейните. Тзеин също скача долу да се бие, но аз го сграбчвам за ръката.

— Остави я да опита.

— Махни се от пътя ми — изсъсква Инан, но ръката му потреперва. Амари спира за секунда, осветена от лунната светлина, която се отразява в меча на Инан.

— Баща ни не е тук. Няма да ме нараниш.