Деца от кръв и кости [bg]

Ако успеем, смъртта на Бинта няма да е била напразно. По един или друг начин нейната светлина ще се разпространи из Ориша. Раната, която тя остави в сърцето ми, един ден може да заздравее.

— Не можеш да повярваш, нали? — прошепва Тзеин, застанал на вратата.

— Нещо такова — усмихвам се. — Просто съм благодарна, че всичко свърши.

— Чух, че нямат повече средства. Не могат да организират игри, докато не съберат достатъчно за нова награда.

— Слава на небесата! — Замислям се за всички млади божници, които умряха. Въпреки че Зели помогна на духовете им да преминат в отвъдния свят, смъртта им все още ми тежи. — Баако ми каза, че той и останалите работници смятат със златото да платят дълговете на повече божници. Ако имат късмет, ще успеят да спасят стотици от пазара за работници.

Тзеин кимва, загледан в Зели, която спи в ъгъла на колибата. Току-що изкъпана, тя е почти скрита в меката козина на Найла, възстановявайки се след ослепителното представяне със слънчевия камък. Аз я гледам и не усещам онази тръпка на неудобство, която обикновено се появява в нейно присъствие. Когато екипажът й каза, че аз съм сложила край на битката, тя ме погледна по начин, който почти приличаше на усмивка.

— Мислиш ли, че баща ти знае за това?

Вдигам рязко глава. Тзеин отвръща поглед и лицето му става сурово.

— Нямам представа — отговарям тихо. — Но ако знаеше, не съм сигурна, че щеше да си направи труда да го спре.

Между двама ни настъпва необяснимо мълчание, което открадва краткия ни миг на спокойствие. Тзеин посяга към ролка бинтове, но потреперва. Болката в ръката му сигурно е прекалено силна.

— Остави на мен.

Пристъпвам напред, избягвайки почервеняващите бинтове около бицепсите му — единствената му рана в битката, получена, защото аз се изпречих на пътя му.

— Благодаря — промърморва Тзеин, когато му подавам ролката.

Стомахът ми се свива от вината, която ме изяжда.

— Не ми благодари. Ако не се бях качила на онзи кораб, ти изобщо нямаше да имаш тази рана.

— Но нямаше да имам и Зел.

Той ме поглежда с толкова благо изражение, че ме заварва неподготвена. Мислех си, че със сигурност ще ме намрази, а той ми е благодарен.

— Амари, мисля си… — Тзеин си играе с бинта, развивайки го само за да го навие отново. — Когато минем през Гомбе, трябва да отидеш при поста на стражите. Кажи им, че си била отвлечена, хвърли вината върху нас.

— Заради онова, което стана на кораба ли?

Опитвам се да говоря равнодушно, но в гласа ми се прокрадват остри нотки. Това откъде дойде? Само преди миг той ми благодареше, че съм тук.

— Не! — Тзеин се приближава до мен и слага колебливо ръка на рамото ми. В докосването му има изненадващо много нежност за толкова едър човек. — Ти си невероятна. Не искам да мисля какво щеше да се случи, ако не беше с нас. Но погледът ти след това… Ако останеш, не мога да обещая, че няма да се наложи отново да убиваш.