Изтръгнати от корен [bg]

Глава 17

Не последвах много добре съвета му.

Яздихме към столицата една седмица и един ден, а кобилата ми през цялото време отмяташе глава: крачка, крачка, крачка, внезапно нервно подръпване напред върху мундщука, с което опъваше юздите и ръцете ми напред, докато вратът и раменете ми не станаха на камък. Все изоставах в края на малкия ни керван, а пред мен големите колела, стегнати в железни обръчи, вдигаха фини облаци от прах. Особената походка на коня ми се допълваше от редовни паузи за кихане. Още преди да подминем Олшанка, бях покрита със светлосив пласт, а потта слепваше праха на дебели кафяви линии под ноктите ми.

Змеят беше използвал последните ни минути заедно, за да напише писмо до краля. Състоеше се само от няколко набързо надраскани реда върху евтина хартия с мастило, заето от селяните, в които пишеше, че съм вещица, и молеше за подкрепление. След това сгъна листа, поряза палеца си с нож и капна кръв по ръба, а върху петното написа „Саркан“ с дебели черни букви, които димяха по краищата. Всеки път, когато извадех писмото от джоба си и докоснех буквите с пръсти, шепотът на дима и плющящите крила сякаш се доближаваха. Това ме изпълваше едновременно с утеха и тревога, защото всеки ден верстите ме отдалечаваха от мястото, на което трябваше да бъда, и да му помагам да удържи Леса.

— Защо държахте да вземете Каша? — направих последен опит да попитам Марек първата нощ, когато разпънахме лагера в подножието на планината, близо до плиткото вирче на един поток, бързащ да се влее в Спиндъл. Виждах кулата на Змея на юг, осветена в оранжево от последните лъчи на залязващото слънце. — Вземете кралицата, щом настоявате, и ни пуснете да се върнем. Видяхте Леса, видяхте какво е…

— Баща ми ме изпрати да се разправя със заразената селянка на Саркан — отвърна той, докато обливаше главата и врата си с вода. — Очаква да види или нея, или главата й. Какво предпочиташ да му занеса?

— Но когато види кралицата, ще разбере и за Каша.

Марек изтръска водата от себе си и вдигна глава. Кралицата седеше обгърната в мрака, все така невиждаща и неподвижна във фургона, зареяла поглед пред себе си. Каша седеше до нея. И двете се бяха променили; и двете изглеждаха странни, изправени и неуморени въпреки целодневното пътуване; и двете лъщяха като лакирано дърво. Главата на Каша обаче беше обърната назад към Олшанка и долината, а устата и очите й бяха тревожни и живи.

Гледахме ги заедно, после Марек се изправи.

— Съдбата на кралицата ще бъде и нейна съдба — каза той накрая и се отдалечи.