Драконът на Арканите [bg]

Шейсетгодишната майка Дьо Серне някога беше настоятелка на Сестрите на Сен Жорж. Изместена от майка Дьо Восамбр след жестока вътрешна борба, сега тя ръководеше едно красиво и проспериращо абатство на Ил дьо Франс. Приключваше спокойно дните си, без да престава да се ползва с влияние в ордена. Действително, извънредно много я уважаваха и я слушаха. Затова и беше наблюдавана изкъсо.

Слънцето залязваше, когато тя отиде при Анес. Баронесата я чакаше до обраслата с бръшлян кула на гълъбарника — там тя обичаше да се усамотява, когато, още съвсем млада, беше послушничка при шатленките. След смъртта на баща ѝ младата баронеса Дьо Водрьой и богатството ѝ бяха поверени на далечен роднина, който веднага се постара да отстрани девойката, за да разполага с парите ѝ. Анес беше изпратена при Сестрите на Сен Жорж, където имаше една леля и две-три братовчедки. Щеше да си възвърне свободата и имотите едва няколко години по-късно, в навечерието на произнасянето на монашеския обет. Но колкото и случайно да изглеждаше, този престой при шатленките се оказа решаващ за съдбата ѝ.

Майка Дьо Серне изпита силно безпокойство още щом видя, че Анес е облечена в черно. След това младата жена се обърна и настоятелката забеляза помръкналото ѝ лице и сълзите, които се стичаха от зачервените ѝ очи.

— Боже мой, Мари-Анес! Какво ти е? Какво се е случило?

Седнаха под бръшляна и се разприказваха.

По-скоро Анес говореше; майка Дьо Серне я слушаше и се опитваше да я успокои. Младата жена се отпусна и се изповяда, освободи се от задушаващата я тежест на спотаената мъка. Без да се срамува и без да изпитва свян, тя сподели всичките си тревоги и съмнения.

Както и цялата си ярост.

Почти пълната луна изгря на още непомръкналото небе и нежно гугукане долетя от гълъбарника. Тук-там запалиха факли в голямото и спокойно абатство.

— Да се помолим заедно — предложи поднастоятелката и взе в ръцете си дланите на Анес. — Зная, че това лекарство може да изглежда жалко, но често помага.

— Не — отговори младата жена и стана. — Не, аз… Аз трябва да тръгвам…

— Падна мрак. Къде ще отидеш?

Анес остана права, колебаеше се, изглеждаше покрусена и се оглеждаше, като че ли търсеше отговор на въпросите си наоколо.

— Почувства повика, нали? — запита я майка Дьо Серне.

— Да — призна тя.

— Белегът ли?

— Оживя. Почти ме изгаря.

— Знаеш какво означава това…

— Онова, което отгатвам, е достатъчно, за да ме изплаши до смърт.

— Не бива да се страхуваш. Никой не бива да се страхува от съдбата си… Провидението ти го изпраща, Мари-Анес.

— Това провидение, което уби Балардийо, а сега вече нищо не ме задържа на този свят! — изрече агресивно Анес.

Настоятелката стана на свой ред.

— Ела. Да повървим — рече тя и хвана под ръка онази, която отдавна беше възприела като нямаща равна сред другите послушнички.

Направиха само няколко крачки и се озоваха в билковата градина. Бавно поеха по алеите.

— Когато бях настоятелка, шатленките сториха една грешка — разкри ѝ майка Дьо Серне. — Огромна грешка, за която аз съм изцяло отговорна… За нещастие, открихме я много късно и не беше по силите ни да я поправим. Можехме само да се опитаме да намалим щетите от нея. Оттогава Сестрите на Сен Жорж правят всичко необходимо, та грешката им да не доведе до трагедия…