В капана на времето [bg]

Тя говореше често с него, но не както се говори с куче, а като с равен, с когото обсъждаш важни въпроси. Когато тя спреше до някое легло, Бутон скачаше на дюшека и душеше стреснатия пациент. Понякога сядаше, често в краката на горкия човек, излайваше веднъж и поглеждаше питащо майката, размахал пухкавата си опашка, сякаш търсеше мнението ѝ за поставената от него диагноза. И тя винаги го даваше.

Макар че бях любопитна относно това поведение, не бях имала възможността да огледам отблизо странната двойка по време на работа до една мрачна дъждовна утрин през март. Седях до леглото на един каруцар на средна възраст, говорех си с него за това-онова и се опитвах да установя какво, по дяволите, му има.

Той беше постъпил преди седмица. Единият му пищял беше попаднал в колелото на каруца, защото беше скочил от нея, преди да е спряла. Имаше сложна фрактура, но без усложнения. Аз наместих костта и раната като че ли зарастваше добре. Тъканта бе розова, с добра гранулация, нямаше лоша миризма или издайническите червени жилки, нито пък беше твърде чувствителна, нищо, което да обясни защо мъжът още изгаряше от треска и изхвърляше тъмна, смрадлива урина, говореща за тежка инфекция.

— Bonjour, мадам. — Дълбокият плътен глас изгърмя над мен и аз вдигнах поглед към извисяващата се майка Хилдегард. Чу се свистене покрай лакътя ми и Бутон се приземи с лек тътен на дюшека. Пациентът изстена тихо.

— Какво мислите? — попита майка Хилдегард. Не бях съвсем сигурна дали се обръща към мен или към Бутон, но реших да изложа впечатленията си.

— Вероятно има второ огнище на инфекция — заключих аз, — но не мога да го открия. Чудя се дали не е някаква вътрешна инфекция, която не е свързана с раната на крака. Може би възпален апандисит или инфекция на пикочния мехур, макар че не откривам никаква коремна болка.

Майка Хилдегард кимна.

— Вероятно, вероятно. Бутон! — Кучето килна глава към господарката си, а тя вирна брадичка към пациента. — A la bouche, Бутон — нареди тя. Кучето пристъпи напред и навря кръглия си черен нос, от който вероятни идваше и името му[11], в лицето на каруцаря. Притворените от треската очи на мъжа се ококориха рязко, но щом видя внушителната фигура на майка Хилдегард да се извисява над него, реши да не изказва възраженията си.

— Отворете уста — нареди майка Хилдегард и той послушно го направи, въпреки че устните му потрепнаха заради близостта на Бутон. Явно целувките с кучета не влизаха в плановете му за деня.

— Не — рече замислено майка Хилдегард, като гледаше Бутон. — Не е това. Търси другаде, Бутон, но внимателно. Не забравяй, че човекът е със счупен крак.

Сякаш разбираше всяка дума, кучето започна да души любопитно пациента, навираше нос под мишниците му, тъпчеше с кривите си крачета по гърдите му и го изследва чак до сгъвките на слабините. Когато стигна до наранения крак, го прекрачи внимателно, после подуши хубаво превръзките.

Върна се на слабините — е, че как иначе, нали е куче, помислих си аз — и побутна с нос горната част на бедрото, после седна, излая веднъж и размаха триумфално опашка.