В капана на времето [bg]

Мери преглътна силно, но стисна решително челюст.

— Н-не. Ако ти оставаш, и аз ще остана.

Определено смятах да остана; любопитството и желанието да си пробия път до операциите в болницата бяха твърде силни, за да бъдат осуетени от съжалението, което изпитвах към горката Мери.

Сестра Анжелик измина още няколко крачки, преди да забележи, че сме спрели. Обърна се и зачака търпеливо с лека усмивка на пухкавото лице. Явно не се съмняваше, че и ние ще офейкаме. Наведох се над едно дървено легло в края на стаята. Една много слаба жена лежеше неподвижно, завита с одеяло. Очите ѝ бяха помътнели и гледаха невиждащо. Но не тя привлече вниманието ми, а странният стъклен съд на пода до нея.

Той беше пълен с жълта течност — без съмнение урина. Бях леко изненадана; без химически тестове и дори лакмус, за какво им беше тази урина? Замислих се за други методи за изследване на урина и не се сетих.

Взех внимателно съда, без да обръщам внимание на възмутеното възклицание на сестра Анжелик. Подуших внимателно. Да; освен на амоняк, урината миришеше сладникаво — като вкиснат мед. Поколебах се, но имаше само един начин да се уверя. С отвращение, аз леко потопих върха на пръста си в течността и я опитах с език.

Мери, ококорена до мен, издаде задавен звук, но сестра Анжелик гледаше с интерес. Сложих ръка на челото на жената; беше хладно — нямаше треска.

— Жадна ли сте, мадам? — попитах пациентката. Знаех отговора, преди да заговори, защото видях празната гарафа над главата ѝ.

— Винаги, мадам. И винаги съм гладна, но не мога да вържа мръвка, колкото и да ям. — Вдигна болезнено тънката си ръка, за да покаже кокалестата си китка, после я отпусна, защото усилието я изтощи.

Потупах леко слабата ръка и се сбогувах тихо. Вълнението ми от точната диагноза угасна при мисълта, че в това време няма лек за диабета. Жената пред мен беше обречена.

Потисната, аз последвах сестра Анжелик, която забави ход и се изравни с мен.

— Разбрахте ли от какво страда, мадам? — попита любопитно монахинята. — Само от урината?

— Не само от нея — отвърнах. — Но да, разбрах. Тя има…

— По дяволите, как ли го наричаха сега? — Тя има… захарна болест. Тялото ѝ не може да се храни от храната, която приема, и изпитва силна жажда. Заради това произвежда голямо количество урина.

Сестра Анжелик кимна, на пухкавото ѝ лице се изписа крайно любопитство.

— А можете ли да кажете дали ще се възстанови, мадам?

— Не, няма — отвърнах рязко. — Вече е много зле; може да не изкара месеца.

Светлите вежди се вдигнаха и любопитството беше заменено от уважение.

— Така каза и мосю Парнел.

— Кой е той, кога идва тук? — попитах дръзко.

Пълната монахиня се смръщи от смущение.

— Ами той прави марли и бижута. Но когато идва тук, работи като уриноскопист.