В капана на времето [bg]

Болницата на Ангелите стана моето убежище. Рязката и лишена от увъртания прямота на сестрите и пациентите беше прекрасно освежаваща след непрекъснатите интриги на дворцовите дами и господа. Бях сигурна и че ако нямам възможността да отпусна малко лицевите си мускули в нормално изражение, която болницата ми предоставяше, лицето ми бързо ще застине в маска на блудкава превзета усмивка.

След като се увериха, че знам какво върша и не искам нищо от тях освен превръзки и марли, сестрите бързо ме приеха. След първоначалния шок от акцента и титлата ми, ме приеха и пациентите. Обществените предразсъдъци са много голяма сила, но те изчезват при наличието на компетентност и умения, когато има спешна нужда от тях.

Макар и вечно заета, майка Хилдегард започна да отделя все повече време на работата ми. Тя никога не ме заговаряше първа, само поздравяваше „Bonjour, мадам”, но често усещах как погледът на малките хлътнали очи се впива в гърба ми, докато се навеждах над леглото на старец с херпес зостер или размазвах мехлем с алое по мехурите на дете, изгоряло в някой от обичайните за бедните квартали пожари.

Тя като че ли никога не бързаше, но покриваше огромна площ на ден, като обикаляше по сивите камъни на отделенията с разкрач от един метър, а малкото ѝ бяло кученце Бутон бързаше по петите ѝ.

То с нищо не напомняше на пухкавите любимци на придворните дами. Приличаше на кръстоска между пудел и дакел и имаше груба сплъстена козина, която висеше на фъндъци от издутото коремче и късите криви крачета. Лапите му, с раздалечени пръсти с черни нокти, тракаха трескаво по камъните, докато то припкаше след майка Хилдегард, вирнало муцуна в летящите ѝ черни поли.

— Това куче ли е? — Попитах един от санитарите, когато за първи път видях Бутон да снове из болницата след господарката си.