В капана на времето [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928874, 9789542928881
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В капана на времето [bg]». Краткое содержание книги:
Вдигнах смаяна вежди.
— Уриноскопист? — попитах невярващо. — Съществува ли подобно нещо?
— Да, мадам. И той каза същото като вас за горката жена. Никога не съм виждала жена, която да познава науката на уриноскопията. — Сестра Анжелик ме гледаше с искрено изумление.
— Да, има по земята и небето неща, които нашата нещастна философия дори не е сънувала[10], сестро — казах аз снизходително. Тя кимна сериозно и аз се засрамих от шеговитостта си.
— Вярно е, мадам. Ще погледнете ли господина на крайното легло? Мисля, че го боли черният дроб.
Продължихме от легло на легло, докато не обиколихме цялата огромна зала. Видях случаи на болести, за които само бях чела в учебниците, и всевъзможни травми, от рани на главата, получени при пиянски свади, до един каруцар, чиито гърди бяха смазани от търколила се бъчва.
Задържах се по-дълго до някои легла и задавах въпроси на пациентите, които бяха в състояние да отговорят. Чувах как Мери диша през устата, но не погледнах дали е запушила носа си.
В края на обиколката сестра Анжелик се обърна към мен с иронична усмивка.
— Е, мадам? Още ли желаете да служите на Бог, като помагате на нещастните?
Вече бях запретнала ръкавите на роклята си.
— Отведете ме до умивалник с топла вода, сестро. И дайте малко сапун.
— Как мина, сасенак? — попита Джейми.
— Ужасно! — отвърнах аз, широко усмихната.
Той вдигна вежда и се усмихна, когато се изтегнах на кушетката.
— Май си доволна от себе си?
— О, Джейми, толкова беше хубаво пак да съм полезна! Мих пода и храних хората с каша. А когато сестра Анжелик не гледаше, успях да сменя няколко мръсни превръзки и да пробия абсцес.
— Браво — рече той. — А сети ли се да ядеш, докато се забавляваше?
— Всъщност не се сетих — отвърнах виновно. — От друга страна, забравих и за прилошаването. — Сякаш присетили се, стените на стомаха ми внезапно се втурнаха нагоре. Притиснах юмрук под гръдната си кост. — Май трябва да хапна.
— Май трябва — съгласи се той малко мрачно и посегна към звънчето.
Гледаше ме как послушно омитам пая с месо и сирене, докато му описвах Болницата на Ангелите и нейните обитатели в най-големи подробности.
— Някои отделения са доста претъпкани — по двама-трима на легло, което е ужасно, но… искаш ли малко? — предложих му от пая. — Много е хубав.
Той огледа парчето.
— Ако можеш да спреш да говориш за гангренясали нокти на крака, докато това слезе до стомаха ми, тогава искам.
Едва сега забелязах, че бузите му са побелели и ноздрите му са се свили. Налях чаша вино и му я подадох, после пак се захванах с пая.
— А как мина твоят ден, скъпи? — попитах скромно.
Болницата на Ангелите стана моето убежище. Рязката и лишена от увъртания прямота на сестрите и пациентите беше прекрасно освежаваща след непрекъснатите интриги на дворцовите дами и господа. Бях сигурна и че ако нямам възможността да отпусна малко лицевите си мускули в нормално изражение, която болницата ми предоставяше, лицето ми бързо ще застине в маска на блудкава превзета усмивка.
След като се увериха, че знам какво върша и не искам нищо от тях освен превръзки и марли, сестрите бързо ме приеха. След първоначалния шок от акцента и титлата ми, ме приеха и пациентите. Обществените предразсъдъци са много голяма сила, но те изчезват при наличието на компетентност и умения, когато има спешна нужда от тях.
Макар и вечно заета, майка Хилдегард започна да отделя все повече време на работата ми. Тя никога не ме заговаряше първа, само поздравяваше „Bonjour, мадам”, но често усещах как погледът на малките хлътнали очи се впива в гърба ми, докато се навеждах над леглото на старец с херпес зостер или размазвах мехлем с алое по мехурите на дете, изгоряло в някой от обичайните за бедните квартали пожари.
Тя като че ли никога не бързаше, но покриваше огромна площ на ден, като обикаляше по сивите камъни на отделенията с разкрач от един метър, а малкото ѝ бяло кученце Бутон бързаше по петите ѝ.
То с нищо не напомняше на пухкавите любимци на придворните дами. Приличаше на кръстоска между пудел и дакел и имаше груба сплъстена козина, която висеше на фъндъци от издутото коремче и късите криви крачета. Лапите му, с раздалечени пръсти с черни нокти, тракаха трескаво по камъните, докато то припкаше след майка Хилдегард, вирнало муцуна в летящите ѝ черни поли.
— Това куче ли е? — Попитах един от санитарите, когато за първи път видях Бутон да снове из болницата след господарката си.