Шестото покварено дете [bg]

Не беше Сам. Понеже Сам не би направил това.

Не се чувстваше добре.

Тресеше я. Мислите ѝ бяха отнесени.

Лицето от другата страна се килна в другата посока, демонстрирайки десния си профил.

Клеър не виждаше устата му. Маската нямаше прорез за уста.

Гладка.

Празна.

Пуста.

Каза си, че не може да е сигурна дали изобщо е мъж. Изправи се на пръсти и се опита да го огледа по-добре – рамене, гръден кош, каквото и да било, – но лицето се наведе още по-напред, запречвайки и без това ограниченото ѝ зрително пространство.

– Какво искаш от мен, шибана откачалко!?

Лицето се наклони отново. Почти можеше да почувства усмивката под маската. Кафяви зъби, смрадлив дъх – това очакваше да срещне, ако непознатият пред нея решеше да открие лицето си, сигурна беше в това. Може би щеше да е озъбен като ръмжащо куче, без нищо човешко в себе си.

Вземи се в ръце, Клеър. Това не просто е някакъв си там човек – това е слаб човек. Такъв, който трябваше да те дрогира и да те заключи, защото…

Защото… защо?

Имаше причина. Трябваше да има причина. Дали по случайност не се бе приближила твърде много до разгадаването на мистерията, без дори да осъзнава това?

Двама полицаи – изчезнали. Двама мъже – мъртви. Може би този тук не е изчаквал да се натъкнеш на нещо, а просто си следващата в списъка му.

– Хайде, бъди мъж и отвори тая врата! – Тя отстъпи крачка. – Какво, нямаш достатъчно големи топки за такова нещо ли? Хайде, де! Дори ще преброя до три и ще ти дам преднина да избягаш… преди да изляза оттук и да те съдера от бой!