Гробовни тайни [bg]

А защо ли? Дали не защото между тях двамата имаше нещо?

Имах чувството, че нещо в света около мен се беше променило. Нямаше смисъл да се опитвам да се убедя, че Тери лъже. В гласа му имаше нотки на присмех и триумф, като че ли през цялото време беше чакал този момент. Миналото на Софи нямаше нищо общо с мен. Нямах никакво право да я съдя, още по-малко да изпитвам ревност. Но сега нещата бяха съвсем различни. В момента се провеждаше разследване на убийство и не ставаше въпрос за случаен човек.

Ставаше въпрос за Тери Конърс.

Едно от понитата приближи до портата, прокара глава през преградата и ме загледа любопитно с черните си очи. Издутият му корем бе покрит с кал. На челото му, малко встрани от центъра, имаше бяло петно. Стори ми се, че съм виждал нещо подобно, и в следващия момент осъзнах, че петното бе почти на същото място като вдлъбнатината върху челото на Монк.

Стига с тези мрачни мисли. Има много по-важни неща, за които трябва да се тревожиш. Запалих мотора и потеглих. На идване не бях обърнал къде отивам и едва след като стигнах до една табела, разбрах къде се намирам. Бях се отдалечил от Падбъри и трябваше да се върна обратно в Олдуич, за да мога оттам да поема по правилния път.

Минах покрай кръчмата, но не се извърнах, за да видя дали колата на Тери е все още там.

Оставих високите части на тресавището зад себе си и мъглата започна отново да ме обгръща. Скоро стана толкова гъста, че почти нищо не се виждаше и трябваше да намаля скоростта. Когато пристигнах пред къщата на Софи, вече се здрачаваше и прозорците светеха в мрака като фарове в морето.

На алеята, до колата на Софи, беше паркирана още една кола.

Оставих покупките в багажника и бързо се отправих по пътеката към входната врата. Беше заключена. Почуках силно и зачаках, като напрягах слуха си, за да доловя какво става вътре. Чух превъртането на ключа и вратата се отвори.

— На алеята има една кола…

Веригата на вратата не беше свалена, отвътре се подаваше лице на мъж.

— Колата е моя. С какво мога да ви помогна? — попита ме мъжът.

Преди да успея да отговоря, зад гърба му се чу гласът на Софи:

— Всичко е наред, Ник. Пусни го да влезе.

Мъжът огледа внимателно пътеката и градината зад гърба ми и едва тогава затвори вратата и свали веригата. След това отново я отвори и се отдръпна, за да вляза. Беше около трийсетгодишен, добре сложен, облечен в дънки и избелял суичър. Докато влизах, не откъсваше очи от пътеката. Веднага след мен затвори вратата и я заключи.

Софи стоеше във вестибюла и се усмихваше. До нея беше застанала приятна руса жена, ниска, но набита, с мускулатура като на гимнастичка. Цялата беше нащрек. Когато мъжът заключи входната врата, тя свали ръка от бедрото си.