Лятото на ангелите [bg]

— Нашият Вик?

— Нашият Вик. Той ме увери, че всичко ще е наред, че онези мъже никога повече няма да ме наранят. Те бяха взели ризата, единствената ми дреха, така че Вик ме уви в якето си, донесоха му инструменти да ми свали прангата. Някой друг — предполагам, Фини — пристигна с одеяло и плюшено мече… — помахвам на Стърлинг с мечешката лапичка и не толкова чувам, колкото долавям тихия й смях. — Вик ме вдигна и ме изнесе под страшно ярки прожектори, наоколо се въртяха дузини хора. Някои от мъжете, които ме държаха затворена, лежаха мъртви, но повечето бяха ранени или оковани. И докато минавахме, се възцари… кратко затишие. Мехур от тишина, понеже всички спираха да зяпат, а после се връщаха към онова, с което се занимаваха.

— Знам нашата версия на това затишие.

— Хижата беше толкова навътре в гората, че нямаше нито път, нито някакъв начин да се докара кола. Вик ме пренесе на около четири километра разстояние до най-близката точка, където колите имаха достъп и няколко патрулки мигаха с лампи като побъркани. Занесе ме до линейката и не исках да се пускам, така че той седя с мен, докато парамедиците работеха върху лицето и глезена ми, и третираха и другите ми рани. Вик каза, че ще ме заведе у дома при родителите ми.

— Съмнявам се да е минало добре.

— Разпищях се. Възразих, че няма да се прибера, не мога да се върна при Рарà, който пак ще почне да ме наранява. Обещавах да съм добра, умолявах го, на всичко бях готова, само Рарà да не ме докосва отново. И на лицето му се изписа… честно, не знам дали си виждала Вик, когато е напът да започне да бълва огън и жулел.

Стърлинг клати глава върху рамото ми.

— Виждала съм го ядосан, но не чак толкова. Може би най-близо е бил при издънката на Арчър преди три години, но тогава остави Фини да се разбеснее.

— Когато в болницата приключиха с прегледите, превързаха ме и обработиха раните ми, Вик се върна със социална работничка и друг полицай, те ме разпитаха за баща ми. Стаята ми в къщата още се пазеше; татко не би могъл да я промени, понеже на останалите от рода щеше да им се стори, че не вярва в завръщането ми някой ден. Всички други от рода мислеха, че съм отвлечена, дори майка ми. Той единствен знаеше истината. Така че полицията извърши обиск и видяха ключалката, както и дрехите „за игра“, с кръв и сперма по тях, намериха и дневника, който бях залепила с тиксо зад таблата на леглото. Арестуваха баща ми и мъжете от гората признаха, че съм им била преотстъпена, за да се уреди хазартен дълг. Семейството отрече да знае нещо за това, че ме е малтретирал. Семейството ми!

Стърлинг кима.

— Бяха бесни на съдията, когато взе решението да ме прати в приемен дом. Нали трябваше да ме върне у дома? Но бяха бесни и на мен, понеже трябвало само да благодаря за спасяването от гората. Трябвало е да се прибера у нас и да си затварям устата, понеже са ми семейство. Социалните все ме местеха в различни приемни домове, понеже роднините ми изникваха и започваха да тормозят възрастните. Моята Tia Соледад направи няколко опита да ме отвлече от училище. След три години социалната ми работничка получи разрешение да ме прехвърли в друг град. От тогава насам съм виждала една от братовчедките си няколко пъти, но никого от другите. Семейството обаче няма да…