Лятото на ангелите [bg]

Не съм сигурна колко време седим така в мълчание. Достатъчно дълго, за да може светлината, която струи от прозорците, да се смени със здрач и сенките да се опънат през стаята и да изкривят перспективите.

— Едно време, много отдавна, бях най-малкото от девет деца — прошепвам в крайна сметка. — Делях стая с двете си най-близки по възраст сестри, но когато станах на пет, получих своя собствена спалня горе на тавана. Толкова се гордеех с нея! Имаше сладко легло с балдахин, като на принцесите, и бял сандък за театралните ми костюми. Освен това имаше ключалка високо горе под ръба на вратата, където не достигах. В нощта след празника по случай рождения ми ден, първата ми нощ в тази стая, открих и причината да е там… — завъртам мечето, така че да го притисна към бедрата си, износеното му личице е по-смачкано от обикновено. Пълнежът му е толкова стар, че не си връща формата като едно време. — В течение на три години баща ми ме изнасилваше, а останалите членове на семейството не обръщаха внимание. Роднините ми, всички възрастни — знаеха, но хората от техните поколения… у дома, в Мексико… просто не говорят за такива неща. Така че си затваряха очите и обръщаха гръб.

— Три години — повтаря Стърлинг, шепне съвсем тихичко. Може би е заради специфичната тайна, може би заради здрачната светлина, чезнеща върху леглото. Мигът е на косъм да се пръсне от болка и подсказва, че говориш ли високо, ще го счупиш.

— Освен това баща ми играеше хазарт. Семейството не знаеше за това. Това нямаше да му простят така лесно. Всички различни части от рода разчитаха едни на други, за да свързват двата края — пристрастяването му към хазарта означаваше, че поставя в опасност целия род. Загази много с една престъпна групировка. Не можеше дори да продаде къщата, за да покрие дълга. Целият квартал беше на рода, така че щеше да се наложи да дава обяснения. А и къщата не стигаше да покрие сумата.

— Така че им е дал теб.

— Той ме прати да си играя в гората зад къщата и когато никой не ме виждаше, бандитите ме нападнаха. Имаха хижа навътре в гората, твърде навътре, за да се навъртат обикновени посетители.

— Колко време?

— Две години… — Понякога се будя и още усещам грубите дъски под гърба си и прангата на глезена си, чувам дрънченето на тежката верига по дървото при всяко мое движение. — Там имаше и други деца. Може би попаднали случайно или пък спечелени. Тях не ги задържаха дълго, но неколцина от групировката ме харесаха много. Казаха, че страхът ми им харесва. Прекарах в хижата почти две години, преди да ми се отвори възможност за бягство. Сградата не беше правилно построена — дървото не беше запечатано. Лятото се оказа влажно и всичко гниеше. Успях да изкъртя халката, която ме приковаваше за стената. За да не дрънчи, увих веригата около себе си като боа, тихомълком се изнизах покрай мъжете, докато спяха, и хукнах като побесняла през гората.