Дългият път към дома [bg]

— Клара Мороу ни разказа за него. Какво по-точно представляваше този салон?

— Изложба, която вървеше паралелно с официалната. Но в нея бяха изложени отхвърлените от комисията произведения.

— Какво толкова лошо имаше в това?

Рен-Мари веднага усети укора. Неодобрението и разочарованието на професор Маси прииждаха на вълни. Към нея. Хвана се, че съжалява, задето е попитала. Разбираше, че е глупаво, въпросът си беше съвсем нормален, но вътрешно усещаше, че след като сама не се е досетила за отговора, е разочаровала човека срещу себе си.

Дори Рут я изостави в този момент. Отдалечи се и започна да разглежда картините по стените. Спираше се пред всяка. Обръщаше им повече внимание, отколкото Рен-Мари си спомняше да е обръщала на картините на Клара и Питър.

— Учител ли сте? — попита професор Маси.

Рен-Мари поклати глава.

— Библиотекар.

— Но имате деца, нали?

— Две. Но вече са големи. И две внучки.

— Ако отидат на училище е погрешно написано домашно, бихте ли искали учителят да го покаже пред целия клас? Пред цялото училище? Да им се подиграват?

— Не, разбира се, че не.

— Е, точно това направи професор Норман. Попитайте вашата приятелка Клара как се е почувствала тогава. И как се чувства и до днес. Това са млади хора, мадам Гамаш. Надарени са, но много от тях са раними, тъй като цял живот са се чувствали отхвърлени заради таланта си. Живеем в общество, което не цени различните. Когато дойдат тук, в колежа по изкуствата, може би за пръв път в живота си се чувстват на място. В безопасност. Не само ценени, но и безценни.

Професор Маси я гледаше право в очите и говореше с дълбок и спокоен, почти хипнотизиращ глас. Рен-Мари отново почувства колко обаятелен бе този мъж въпреки напредналата му възраст. Запита се колко ли магнетичен е бил в разцвета на силите си.

И колко ли утешително бе посланието му за онези изгубени и наранени младежи и девойки, които прекрачваха прага на колежа с презрително отношение към живота, пиърсинги и разбито сърце?

Тук бяха в безопасност. Можеха на воля да експериментират и да пробват нови неща. Да се провалят и да опитват отново. Без да се страхуват, че някой ще им се подиграва.

Рен-Мари погледна към захабения диван и почти си представи поколения млади и ентусиазирани творци, които са се разполагали тук, за да спорят разгорещено. Най-сетне свободни.

Докато не попадали в ръцете на професор Норман. Където вече не били в безопасност.

„Салонът на отхвърлените“.

Рен-Мари започваше да разбира колко унизително всъщност е било това.

— Дали в документацията на колежа се пази адресът на професор Норман?

— Възможно е. Беше от Квебек. В това съм сигурен. Имаше особен акцент.

— Знаете ли откъде по-точно в Квебек? — попита Рен-Мари, но възрастният преподавател поклати глава. — Питър задаваше ли ви такива въпроси, когато дойде да ви види?

— За професор Норман ли? — Явно Маси бе едновременно изненадан и развеселен. — . Не. Поговорихме малко и за него, но май аз повдигнах темата.