Дългият път към дома [bg]

Рен-Мари се окопити и се обърна към Рут:

— Готова ли си да тръгваме, или ще вземаш размерите на прозорците за завеси?

— Че какво толкова смешно има в това? — попита старицата.

Рен-Мари бе така потресена от този отговор, че занемя. Изненада я не казаното от Рут, а собственото й поведение. Омаловажаваше чувствата на възрастната поетеса към професора и дори й се присмиваше.

— Много съжалявам — каза Рен-Мари. — Глупаво беше от моя страна.

Рут се извърна и погледна към мъжа, който сваляше годишници от рафтовете, разлистваше ги, а после ги прибираше обратно.

Поизправи рамене и произнесе:

— Noli timere.

Рен-Мари усети, че думите не бяха предназначени за нейните уши, както и изражението на лицето на Рут не бе за нейните очи.

— Ето го.

Професор Маси се насочи към тях, като победоносно размахваше годишника.

— Боях се, че се е изгубил при някой ремонт. Или е бил зазидан в стените. Няма да повярвате какво откриха, когато ги разрушиха.

— Какво? — попита Рут, а Рен-Мари взе годишника.

— Ами азбестът беше едно от нещата, но това се очакваше. Заради него се заеха да правят ремонта. Останалото бе изненадващо.

Годишникът бе прашен и Рен-Мари се обърна към професора:

— Азбест ли?

— Да. — Възрастният мъж я погледна и се разсмя, когато разбра какво е породило въпроса й. — Не се тревожете. Това е просто прах, който се е трупал в продължение на две десетилетия. Няма азбест.

Взе книгата от ръцете й, обърса я с ръкав и й я върна. Сетне поведе гостенките си към дивана.

Рут и Пол Маси седнаха, а Рен-Мари остана права и заразлиства годишника.

— И какво откриха в стените? — попита Рут. Рен-Мари едва разпозна гласа й.

— Предимно стари вестници. Оказа се, че сградата — или поне основите й — е много по-стара, отколкото някой е предполагал. Някакви италиански работници оставили недоядени сандвичи и от семките на зеленчуците в тях биолози успяха да отгледат домати. Растения, които почти били изчезнали. Намериха и някакви платна.

— Това сред тях ли беше? — Рут посочи картината в другия край на ателието, която с Рен-Мари разглеждаха допреди малко.

Професор Маси се разсмя.

— На боклук ли ви прилича?

Не изглеждаше обиден, а просто развеселен. Дори някак му беше приятно.

— Професор Маси е нарисувал тази картина — намеси се Рен-Мари в стремежа си да замаже неловката ситуация, макар че явно само тя се бе почувствала неудобно от думите на Рут.

— Картините, които намериха, са изложени близо до входа — обясни професор Маси. — Боя се, че сред тях няма нищо впечатляващо. Никой не е използвал платна на Емили Кар или Том Томсън за изолация.

Докато разговаряха, Рен-Мари отгръщаше страница след страница със снимки на млади мъже и жени. Повечето студенти бяха бели. С дълги мазни коси. Облечени в прилепнали пуловери с поло яки и още по-прилепнали джинси. С кисели или отегчени физиономии.