Игри за милиарди [bg]

Първият оцелял от фирмата, когото Морган реши да открие, беше Мариголд Андърс, лична секретарка на Терънс Кайл II. Секретарките винаги знаят вътрешни мръсни тайни, а и много често са бъбриви.

Оказа се, че Андърс живее на Лонг Айланд в градчето Монток на брега на океана. Морган позвъни и се представи за федерален служител, който прави рутинно проучване за Джак. Стандартна процедура.

Мариголд потвърди, че наистина е познавала Джак. Когато се самопокани на разговор същия следобед, тя му отговори, че и бездруго няма какво друго да прави, и той затвори. Прие думите й за разрешение да отиде.

След продължително шофиране по задръстено шосе най-накрая сви по калната алея пред къщата й в пет следобед, сред равни картофени ниви и лозя.

Докато паркираше, той огледа набързо наоколо. Сградата бе за боядисване, от покрива липсваха плочи, дворът беше неподдържан и силно занемарен, а колата отпред беше толкова стар модел, че той не го позна. Предното стъкло беше пукнато, липсваха тасовете, боята на места се беше обелила. Таратайката би трябвало да отиде в гробището още преди години. След като позвъни два пъти — защото се съмняваше, че звънецът работи, — той обиколи къщата и отиде отзад.

Завари Мариголд там, свита на ръждив зелен стол, с цигара в ръка, вперила поглед в далечината.

Морган се представи и й показа лъскавата значка, която му беше дал О'Нийл.

— Седни — каза му тя и небрежно посочи друга ръждясала развалина на метър от стола й.

Той седна внимателно — един от четирите крака едва се държеше на тънка пластина ръждив метал — и огледа домакинята. Може би като млада е била голяма красавица, но възрастта и грижите си бяха казали тежката дума. Реши, че наближава седемдесет. Кожата й беше сбръчкана, а гласът й звучеше дрезгаво като на човек, пушил цял живот. Тъй като беше студен декемврийски следобед, беше с палто, което като нея отдавна беше преминало най-добрите си години.

Морган извади бележник и зае професионална поза.

— Значи, работила си с Джак Уайли — започна той. — Мога ли да ти задам няколко въпроса?

— Ти ли се обади сутринта?

— Да.

— И дойде чак до тук?

Страхотно, помисли си Морган. Да измъкне каквото и да било от старата щеше да е по-тежко от неделен следобед с църковната група на жена му. Обаче беше дошъл до тук и щеше да направи всичко възможно да се върне с резултат.

— Добре ли познаваше Джак? — попита я.

— Немного. Аз бях лична помощничка на шефа. Джак беше обикновен сътрудник.

Морган се престори, че чете въпросите си от списък.