![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Одиториум май беше чиста, отбеляза Стоун с облекчение; следваща също. На Арлингтън слезе, поразбута пътниците и се втурна към въртящата се врата и оттам нагоре по стълбите към Арлингтън стрийт.
Точно пред него, вляво, се намираше Риц — Карлтън. Забави ход, за да не предизвиква подозрение, и влезе във фоайето на хотела. Вдясно беше барът и тази вечер нямаше много посетители. Беше попаднал в промеждутъка, когато бизнесмените вече си бяха отишли, а вечерните посетители още не бяха дошли. Забеляза една жена, която седеше сама на бара. Беше около четиридесетгодишна, добре облечена. Пушеше цигара и пиеше уиски с, лед. Разведена, вдовица или просто сама, пресметна Стоун, но ако не си търсеше компания, нямаше да седи сама на бара. Винаги можеше да си поръча питие в стаята, ако искаше да си пие сама.
Стоун седна до нея и й се усмихна покоряващо.
— Как си?
— И по-добре съм била — отвърна жената, — и по-зле.
По лицето й имаше твърде много пудра, някаква оранжевееща маска, която се бе пропукала край очите и устата. Очите й бяха гримирани в синьо. Дръпна от цигарата и докато издишваше дима, тръсна пепелта. Вдигна грижливо изскубаните си тънки вежди и те заприличаха на кавички.
Сигурно няма да се усъмнят в двойките. Тъкмо щеше да пусне чара си в ход, когато мярна нещо с периферното си зрение.
На входа на бара беше застанал един мъж, който се оглеждаше забързано. От едната страна на сакото му имаше лека, почти незабележима издутина — калъфа на пистолета.
— Ще ме извиниш ли за момент? — попита Стоун, слезе бавно от столчето и тръгна назад, като се стараеше лицето му да остава скрито.
Хукна изведнъж, хвърли се към летящата врата, която водеше към кухнята.
В миг видя, че е попаднал в капан. Нямаше никакво скришно местенце в кухнята, а единственият изход водеше към ресторанта.
Но трябваше да има друг, служебен вход, който да води към рампата, където се стоварват плодовете и зеленчуците. Вратата! Трябва да се добере до вратата!
На пътя му се изпречи някакъв сервитьор, понесъл поднос с напитки.
— По дяволите, какво търсите тук? — попита сърдито той.
Стоун се втурна към вратата, бутна сервитьора настрана, чу как чашите се разбиха в теракотения под зад него и само след миг се озова навън. Грамаден зелен камион с бял надпис, който гласеше „РОЯЛ ИНСТИТЮШЪНЪЛ ФУУД СЪРВИС“, стоеше пред рампата. Стоун отскочи от платформата, отвори задните врати на камиона, хвърли се вътре и се удари в някакви големи кашони, после бързо затвори вратите. Моторът избръмча и камионът потегли.
29
Москва
Председателят на КГБ Андрей Павличенко вървеше притеснено по дългия коридор, застлан с персийски килим. Подмина редица двойни врати. Намираше се на петия етаж на сградата на ЦК на Стария площад, на три преки от Кремъл. Беше се запътил към неофициалния кабинет на Михаил Горбачов.
Президентът беше позвънил преди час. Павличенко си беше у дома, в апартамента си на Кутузовски проспект, където живееше сам, откакто жена му почина преди четири години. Избягваше да се прибира, когато това бе възможно, като се опитваше да не му остава никакво свободно време, през което да го обзема самотата.
Влезе в приемната на президентския кабинет, кимна на секретарите, после прекоси преддверието и стигна до малкия кабинет на Горбачов.
Другите два кабинета на Горбачов — в Кремъл и от другата страна на сградата на ЦК — бяха Официалните, предназначени за приемане на чужди посетители. Съществената си работа, най-важните съвещания президентът провеждаше тук, в малката, спартански обзаведена стая, по-голямата част от която бе заета от грамадно махагоново бюро. На стените висяха портрети на Ленин и Маркс — абсолютно същите, както и във всеки друг кабинет. В средата на бюрото имаше сив телефон с бутони, свързан с двадесет линии.
„Е, това е — мислеше си мрачно Павличенко. — Политбюро ми иска главата и Горбачов няма да може да се противопостави да не ставам изкупителна жертва.“
Въведоха го незабавно и му олекна, като видя, че няма никой друг. Само президентът, който при това беше по-малко уморен, отколкото онази нощ на дачата. Но все пак изглеждаше доста изтощен. Беше облечен в гълъбовосив костюм — Павличенко знаеше, че е шит по поръчка в Лондон от фирмата „Жийвс енд Хоукс“. Той също харесваше английските костюми — слава Богу, западните одежди вече не се считаха за политическа грешка. На ръката си Горбачов носеше скъп златен часовник „Ролекс“. Павличенко също носеше часовник „Ролекс“, но не толкова скъп. Знаеше, че Горбачов изпраща прането си в елитната пералня до хотел „Украйна“; която обслужваше Кремъл, съзнаваше, че подражанието всъщност не е най-лошата форма на ласкателството, и също изпращаше прането си там.