Игри на изчезване [bg]
- Автор: Хоббс Роджер
- Серия: Джак Уайт #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-385-2
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Игри на изчезване [bg]». Краткое содержание книги:
Извърнах се да видя дали моят преследвач беше още по петите ми; на това място нямаше да му е трудно да ме открие.
Когато стигнах до края на пасажа, захвърлих остатъка от вестника и свих вляво по главната улица.
В края на карето имаше стълби към пешеходния надлез. Изкачих ги през стъпало. При малко късмет щях да запазя двайсетсекундната си преднина пред преследвача. Този надлез ми скъсяваше допълнително пътя. Минаваше над изоставен мол със заковани прозорци и в момента беше абсолютно празен. Аз бях единственият човек, минаващ по него. На всеки десетина метра имаше охранителни камери, а в далечния край се виждаха няколко автомата за безалкохолни напитки. Наведох глава и ускорих крачка, без да тичам. Не исках да привличам внимание, ако някой случайно наблюдаваше картината от камерите. Като стигнах до края на надлеза, се мушнах между две от машините за безалкохолни и застанах неподвижно.
Той мина покрай мен, без да ме забележи.
Толкова беше лесно. Човекът бързаше, а и положително си беше казал, че още щом ме е изгубил от поглед, съм си плюл на петите. Аз излязох от скривалището си и тръгнах след него, но на известна дистанция, за да не види сянката ми. Докато останех извън периферното му зрение, нищо не ме заплашваше. Но рано или късно той щеше да се обърне, за да погледне зад гърба си. Това беше неизбежно.
Няколко секунди по-късно той вече бе слязъл по стълбите до нивото на улицата и се бе спрял на безлюдния ъгъл, като се оглеждаше на всички страни. Нямаше представа къде може да съм. Докато се приближавах полека зад гърба му, аз извадих пистолета от сака на рамото си и нахлузих пластмасовата бутилка върху дулото. Влажната вестникарска хартия в нея щеше да погълне разширяващите се горещи газове от изстрела, които произвеждат голямата част от звука. Ефектът е като стрелба през възглавница. Това забавя донякъде скоростта на куршума, но и приглушава изстрела, който звучи като удар с пневматичен чук или аванс на бензинов двигател. Не знаех точно какви физически закони определяха ефекта, а не ме и интересуваше, стига изстрелът да не привлечеше мигновено полицията. Поставих ръка на рамото на бияча като чужденец, който пита за посоката.
— Ало, извинете — казах аз, — не бихте ли ме упътили…
Когато се обърна, аз го сграбчих за яката и го дръпнах. През първите секунда-две той не оказа съпротива, защото не знаеше още какво се случва. Без да пускам яката му, го блъснах в тъмното пространство под стълбите за надлеза. Той беше загубил равновесие и се препъваше, затова ми беше лесно да го насочвам, докато го изправих до стената на сградата. Слънчевите му очила отхвръкнаха и изтракаха върху паважа. Минаха няколко секунди, докато стопли какво става. По лицето му се изписа изненада, но аз вече притисках дулото на пистолета в гръдната му кост.
— Ето че пак се срещнахме — усмихнах се аз.
38
След като се скрихме в сянката на стълбите, мъжът покорно се обърна и долепи длани до тухлената стена. Явно съзнаваше, че няма шансове, защото престана да се съпротивлява още щом преместих дулото на пистолета върху шията му. Държах да осъзнае положението, в което се намира, за да се въздържа от глупави ходове. Съдбата му беше в ръцете ми.
Не можеше да се каже обаче, че бяхме станали невидими за околните. Всеки слизащ надолу от надлеза би могъл да ни види. Далеч по-добре би било да го закарам в някоя тясна уличка, но трябваше да побързам. Повдигнах памучната му блуза и извадих желязото от кобура под мишницата му. Беше някакъв голям пистолет, китайско производство. Приличаше донякъде на зиг-зауер, само дето затворът му беше като на глок и имаше голяма петолъчка на ръкохватката. След като открих лостчето на предпазителя, аз го свалих и мушнах оръжието в колана си. С два пистолета си беше по-добре, отколкото с един.
— Не мърдай — наредих му аз. — А си мръднал, а съм изпразнил пълнителя в главата ти. Ясно ли е?
Той застана неподвижно. Пребърках го набързо. В джоба му открих топка банкноти, пристегнати с ластик, както и малък портфейл с лична карта на жител на Макao. He носеше мобилен телефон, което ми се стори странно, дори нечувано. Телефонът, с който го бях видял същия ден, вероятно беше еднократен и той го бе изхвърлил някъде.