Игри на изчезване [bg]

Телефонът не преставаше да звъни.

Озърнах се отново през рамо, после огледах улицата във всички посоки. Наоколо не се виждаше жива душа, но това нищо не означаваше. Бях се отдалечил на по-малко от една пряка от кръчмата на стареца, така че, ако пратеше някого подире ми, до две минути щеше да ме настигне. Но дори и никого да не пратеше, негови хора може би ме наблюдаваха отнякъде. Слепецът имаше очи из целия град. Как ме беше открил първоначално? Чрез портиера на хотела? Ужас! Това означаваше, че в този град наистина всички работеха за него. Може би и сред таксиджиите беше внедрил свои хора.

Телефонът продължаваше да звъни. Отново и отново.

Анджела вдигна на шестото позвъняване.

— Ало?

— Аз съм — казах й. — Слушай сега внимателно. Нямам много време.

— Къде се изгуби, по дяволите?

— Ходих да ме закърпят.

— Уплаших се, че си мъртъв.

— Нищо ми няма — казах аз. — Съжалявам, че не се прибрах. На касапката й трябваше повече време, отколкото очаквах, за да ми нареже пържолите.

— Какво стана?

— Нещата леко се усложниха — отвърнах аз. — Добре ли си?

— Ще оживея — казах аз. — Поне съм в съзнание и на крака. Нямам обаче много време за приказки. Слушай ме внимателно. На път за вкъщи се отбих да взема мляко.

За миг Анджела спря да диша. В тайния речник, които си бяхме измислили за в случай, че се наложеше да комуникираме под наблюдение или в условия на принуда, думата мляко беше производна на млекар, което на свой ред беше сленг за трафикант. Последното понятие водеше началото си от годините на Втората световна война, когато маслото и млякото са били с купони, за да има за войската. Млекар са викали на онзи, който е продавал мляко на черно. Вече никой не използва думата с това й значение, което я прави удобна за кодирани съобщения.

Анджела помълча, после каза:

— Мляко, значи. И колко струваше?

— Още не съм сигурен — отвърнах аз. — Но знам, че млекарят е ходил до хотела, за да търси налична пратка. Разбираш ли? Мисли, че дължим неплатена сметка.

— Хлапе…

— Само ме чуй — казах аз. — В момента съм на полуострова и нямам транспорт. Трябва да се махна от тук веднага. Млекарят току-що ме пусна да си тръгна от магазина, тъй че не желая да се навъртам наоколо, когато се сети, че съм го изпързалял.

— Ясно — каза Анджела. — Срещнал си се с…

— Да — казах аз. — Но сега съм добре. Просто се качи в колата и ме вземи от „Гранд Лизбън“. Трябва ми транспорт.

— В момента следят ли те?

— Вероятно.

— Какво ти предложи той?

— Възможност да си тръгна безпрепятствено — казах аз. — Предложението му беше доста щедро предвид… обстоятелствата. Трябва да му платим сметката, плюс известна лихва. Иначе… можем да глътнем вода. Солена.