V. [bg]

Само за половин минута отвори вратата с ножицата. Два етажа надолу по задното стълбище, навън през служебния вход, и стъпи на „Виа Тосиги“, една пресечка северно от „Пиаца Виторио Емануеле“. Тръгна на изток, по-далеч от центъра на града. Трябва да напусне Флоренция. Както и да излезе от тази ситуация, ще се наложи да подаде оставка и отсега нататък да поминува като беглец, временен обитател на пансиони, жител на един полулегален свят. Крачейки в полумрака, той виждаше своята съдба вече завършена, предопределена, неизбежна. Колкото и да променя маршрута, да се отклонява от него и да хитрува, той ще стои на едно място, докато коварният риф ще приближава все по-застрашително с всяко изменение на курса.

Зави надясно и пое към катедралата Дуомо184. Туристи обикаляха безцелно, файтони трополяха по улицата. Той се чувствуваше изолиран от едно човешко общество — дори от една обикновена човечност, — което доскоро бе възприемал само като лицемерно понятие, често използувано от либералите в техните речи. Наблюдаваше зяпащите Камбанарията на Джото туристи, оглеждаше ги спокойно и без напрежение, любопитно и незаангажирано. Учудваше го този туристически феномен: какво ги тласкаше всяка година и на все по-многобройни тълпи към агенцията „Томас Кук & Сие“, да позволяват да бъдат подмамвани към малариите и треските на Кампаня, мръсотията на Леванта, отвратителната храна в Гърция? Да се завръща на „Лъдгейт Съркъс“185 — погалил кожата на всеки иностранен град — в унилия край на всеки сезон, като скитник или Дон Жуан на всички градове, но вече неспособен да говори за сърцето на която и да е любовница, защото това би означавало, че ще трябва да престане да попълва онзи безкраен Списък, онзи non picciol’ libro186. Беше ли морално задължен да премълчи за Вийсю пред любителите на кожи, дори да не им даде възможност да заподозрат самоубийствения факт, че под блестящата външна обвивка на всяка чужда страна е скрито безмилостното острие на истината и че при всички случаи — даже и когато става дума за Англия — това е същата истина, която може да бъде изразена с еднакви думи? Годолфин бе живял с мисълта за това още от онзи юни и безразсъдния поход към полюса, и сега бе в състояние да я контролира или приглушава, когато пожелае. Но човешките същества — спрямо които той, блудният син, бе прегрешил и от които не можеше да очаква бъдещо опрощение, — онези четири дебели учителки, тихичко хленчещи една на друга край южния портал на Дуомо, онзи франт с меланжов костюм и тънко оформени мустачки, забързан, сред изпарения на лаванда, за Бог знае каква среща; имат ли те изобщо представа какви вътрешни сили са необходими за един такъв самоконтрол? Годолфин знаеше, че неговите са почти изчерпани. Тръгна бавно по „Виа дел’Ориволо“, броейки тъмните пространства между уличните лампи, тъй както в миналото бе броил колко пъти трябва да духне, че да угаси всичките свещи за рождения си ден. Тази година, следващата година, някога, никога. В настоящия момент свещите навярно бяха много повече, отколкото би могъл да мечтае; но почти всички бяха смалени до усукани черни угарки и съвсем мъничко бе нужно, за да се превърне празненството във възможно най-кротко мъждукаща заупокойна панихида. Годолфин зави наляво към болницата и медицинското училище, дребничък, прошарен и хвърлящ сянка, която му изглеждаше прекалено голяма.