Мозайка от убийства [bg]

Така или иначе, продължих пеша по алеята към къщата. Докато отивах натам, се връщаха всичките ми спомени от това място. Езерото се падаше от лявата ми страна, а аз не можех да се накарам да погледна натам. Онази вечер имаше луна и всичко в градината се виждаше идеално, като на снимка. Наоколо сякаш нямаше никой друг. Аз не се опитвах да се скрия или нещо подобно. Просто отидох право до входната врата и натиснах звънеца. Видях, че някои от прозорците на първия етаж светят, така че сър Магнъс сигурно си беше у дома — и наистина, след една-две минути той сам ми отвори вратата.

Никога няма да забравя как изглеждаше в този момент, господин Тип. За последен път го бях виждал преди повече от десет години, когато си тръгнах от жилището на портиера в имението. Беше по-едър, отколкото си го спомнях — или поне със сигурност по-пълен. Сякаш изпълваше цялата врата. Беше с костюм и вратовръзка… в ярки цветове. Държеше пура.

Трябваха му една-две секунди, за да ме познае, но след това се усмихна. „Ти!“ Само това ми каза. Сякаш изплю тази дума в лицето ми. Не се държеше точно враждебно. Но се изненада да ме види, а имаше и нещо друго. По лицето му продължаваше да играе някаква странна усмивка, като че ли беше развеселен от нещо. „Какво искаш?“

„Бих искал да говоря с теб, сър Магнъс, ако има възможност“, казах му аз. „Става въпрос за Мери…“ Той погледна назад през рамото си и аз едва тогава разбрах, че не беше сам. „Сега не мога да се видя с теб“, каза ми той.

„Само за няколко минути.“

„Няма начин. В момента нямам възможност. Трябваше да се обадиш, преди да дойдеш. Колко е часът?“

„Моля те…“

„Не! Ела пак утре.“

Всеки момент щеше да ми затвори вратата. Видях, че се кани да го направи. Но после, в последния момент, той спря и ми зададе един последен въпрос. Никога няма да го забравя.

„Наистина ли си мислиш, че аз съм убил проклетото ти куче?“, попита ме той.

— Кучето ли? — попита озадачено Тип.

— Да, трябваше да ви кажа за него. Когато се преместихме да живеем в имението „Пай Хол“, имахме куче.

— Бела.

— Да. Точно така. Беше мелез: кръстоска между лабрадор и коли. Подарих я на Том за десетия му рожден ден, и сър Магнъс беше против нея още от първия ден. Не искаше да тича по моравата му и да плаши кокошките. Не искаше да рови в цветните му лехи. Но нека ви кажа какво всъщност не искаше. Не искаше аз да съм купил подарък на собствения си син. Става дума за същото, за което ви разказах по-рано. Той искаше да контролира всичко в живота ми, цялото ми семейство, и държеше да се отърве от това куче, защото то беше свързано с мен — беше единственото нещо, купено от мен, което Том наистина обичаше.

— Той ли го е убил? — попита Фрейзър.

Спомни си за печалния малък кучешки нашийник, който Тип беше открил в онази стая в жилището на портиера.

— Така и не успях да докажа, че е бил той. Може да е накарал Брент да свърши тази работа вместо него. Няма да се учудя, ако го е направил, онзи проклет сополанко. Но един ден кучето изчезна — намерихме го чак след една седмица, в Дингъл Дел, с прерязано гърло. Том беше съсипан. Това беше първото нещо в живота му, което беше лично негово. Какъв човек трябва да си, за да причиниш това на едно малко момче?