Мозайка от убийства [bg]

— Ами харесваха я. В действителност по едно време можеше да се каже, че всичко върви, общо взето, перфектно. Родиха ни се двама сина: първо Робърт, а след това Том. Момчетата израснаха във фермата — няма да забравя как тичаха по цял ден и помагаха на баща ми, когато се прибираха от училище. Струва ми се, че там сигурно сме били по-щастливи, отколкото на което и да е друго място. Но това нямаше как да продължи вечно. Татко беше затънал до гуша в дългове. А и аз не му помагах. Бях си намерил работа на летището в Уитчърч, на час и половина оттам, недалеч от Бристъл. Това беше към края на тридесетте години. Занимавах се с рутинна поддръжка на самолетите от гражданския въздушен патрул и се запознах с много от младите пилоти, които идваха на обучение в базата на летището. Знаех, че се задава война, но на място като Саксби на Ейвън беше лесно човек да забрави за това. Мери работеше по малко в селото. Двамата вече започвахме да се отдалечаваме един от друг. Точно това беше причината тя да ме обвинява за онова, което се случи — и може би имаше право.

— Разкажете ми за децата си — каза Тип.

— Обожавах тези момчета. Повярвайте ми, не минава и ден, в който да не мисля за това.

Последните думи сякаш го задавиха и му се наложи да замълчи за малко, преди да продължи.

— Не знам как всичко се обърка така, господин Тип. Наистина не знам. Когато живеехме в „Шепардс Фарм“, не беше чак идеално, но все пак ни беше весело. Понякога момчетата бяха истински разбойници, непрекъснато се караха и се биеха. Но това може да се каже за всички момчета, нали?

Той погледна Тип, сякаш очакваше потвърждение на думите си, но когато не го получи, продължи:

— Но освен това бяха много близки помежду си. Освен братя, двамата бяха и най-добри приятели.

— Робърт беше по-тихият от двамата. Човек винаги оставаше с впечатлението, че се е замислил за нещо. Още беше съвсем малък, когато започна да излиза на дълги разходки сам в долината на Бат, и понякога доста се притеснявахме за него. Том беше по-голямо шило. Имаше се за нещо като изобретател. Непрекъснато разбъркваше някакви смеси или сглобяваше нещо от частите, които вадеше от разни стари машини. Сигурно го е наследил от мен, и аз съм готов да си призная, че го глезех повече от двамата. Робърт беше по-близък с майка си. Раждането му беше трудно. Тя едва не го загуби, а като бебе страдаше от всякакви болести. Селският доктор, който се казваше Ренард, постоянно беше у нас. Мен ако питате, точно това беше причината Мери да развие тази мания да го предпазва от всичко. На моменти изобщо не ме пускаше да припарвам до него. Но с Том беше по-лесно. Двамата с него бяхме по-близки. Винаги бяхме заедно…

Той извади един пакет от десет цигари, скъса целофана и си запали една.

— Всичко се обърка, когато си тръгнахме от фермата — каза той и в гласа му изведнъж прозвуча горчивина. — Тогава започна всичко — в деня, когато онзи човек стана част от живота ни. Проклетият сър Магнъс Пай. Сега не ми е трудно да го видя, и се чудя как може да съм бил толкова сляп и толкова глупав. Но по онова време неговото предложение ни изглеждаше като отговор на нашите молитви. Редовна заплата за Мери, покрив над главата и хубаво място, на което да си играят момчетата. Поне така го разбираше Мери — и точно така ме убеди.