Мозайка от убийства [bg]

2

По пътя обратно Тип почти не каза и дума, а Джеймс Фрейзър знаеше, че не бива да прекъсва мислите му. Беше умел шофьор, прецизно сменяше скоростите на сивия „Воксхол“ и караше неотклонно в средата на платното си, докато слънцето се спускаше към хоризонта, а сенките се протягаха към тях от всички страни. Единствено когато беше зад волана, той се чувстваше господар на положението. Качиха се на ферибота в Ост, за да прекосят река Севърн, и мълчаливо се загледаха в брега на Уелс, който остана зад тях. Фрейзър беше гладен. Не беше хапвал нищо от закуска. На ферибота продаваха сандвичи, но те не изглеждаха особено апетитни, а освен това Тип не обичаше някой да се храни в колата.

Когато стигнаха до отсрещния бряг, те продължиха сред полята и хълмовете на Глостър — по същия път, който беше изминал Блекистън, за да отиде при сър Магнъс Пай. Фрейзър се надяваше да пристигнат в Саксби на Ейвън в седем часа, навреме за вечеря.

Най-сетне стигнаха до Бат и поеха по пътя, който щеше да ги отведе до имението „Пай Хол“, а долината — вече съвсем притъмняла — се ширна от лявата им страна.

— Злато! — каза Тип.

Не беше проговарял от толкова дълго време насам, че Фрейзър се стресна, когато чу гласа му.

— Моля? — каза той.

— Фалшивото злато, скрито от сър Магнъс Пай. Убеден съм, че всичко се върти около него.

— Но фалшивото злато не струва нищо.

— Не и за теб, Джеймс. Не и за мен. Точно това е въпросът.

— То е убило Том Блекистън. Когато се е опитал да го извади от езерото.

— А, да. Това езеро е постоянно мрачно присъствие в цялата тази история, нали разбираш — както в преданията за крал Артур. Децата са си играли до езерото. Едно от тях е загинало в езерото. И среброто на сър Магнъс също беше скрито в езерото.

— Знаеш ли, Тип? Не разбирам почти нищо от това, което казваш.

— Мисля си за крал Артур, дракони и вещици. В тази история има една вещица, един дракон и едно проклятие, което не може да бъде отменено…

— Предполагам, че вече знаеш кой е убиецът?

— Вече знам всичко, Джеймс. Трябваше само да направя връзката и всичко стана съвсем ясно. Понякога до разкриването на едно престъпление не се достига посредством веществени доказателства. Думите, изречени от викария на погребението, или едно парче хартия, изгорено в огъня — те подсказват за едно, но сетне водят към нещо съвсем друго. И онази заключена стая в жилището на портиера. Защо беше заключена? Мислим си, че знаем отговора, но когато помислим малко, ще се уверим, че сме далеч от истината. И онова писмо, адресирано до сър Магнъс. Ние знаем кой го е написал. И знаем защо. Но отново сме били на грешен път. Трябва да помислим още. Всичко това са предположения, но скоро ще видим с очите си, че не е възможно да има друг път, който да води до истината.

— Матю Блекистън ли ти помогна да го откриеш?

— Матю Блекистън ми каза всичко, което ми е необходимо да знам. Именно той е поставил началото на всичко това.