Мозайка от убийства [bg]

Той си играеше с целофана от пакета цигари, въртеше го между пръстите си и го късаше на парчета.

— След няколко дни научих за смъртта й. Прочетох го във вестника… Представяте ли си? Никой дори не си беше направил труда да ми се обади, за да ми каже. Човек би си казал, че поне Робърт ще се свърже с мен, но и на него не му е било до това. Така или иначе, аз реших да отида на погребението. Нямаше значение какво е станало между нас. Все пак едно време бяхме млади и бяхме заедно. Нямаше да я оставя да си отиде, без да се сбогувам с нея. Признавам си, че се притеснявах да се покажа в селото. Не исках всички да се съберат около мен, за да ме разпитват, така че отидох по-късно и си бях сложил такава шапка, че да не ми се вижда лицето. Вече съм много по-слаб, отколкото бях едно време, и съм на почти шестдесет години. Реших, че ако стоя по-далеч от Робърт, няма да има проблеми — и точно така стана.

Но все пак го видях там. Беше с едно момиче и аз се зарадвах, когато го видях с нея. Точно от това има нужда. Като момче винаги беше самотен, а момичето ми се стори хубаво. Разбрах, че ще се женят — може би, ако имат деца, ще ми разрешават да ги виждам. Хората се променят с времето, нали така? Той казва, че аз не съм бил до него, но може би, ако го видите, вие може да му кажете истината.

Беше много странно да се върна в онова село. Вече дори не съм сигурен, че ми харесва. И да ги видя всичките — доктор Редуинг, Клариса, Брент и останалите. Тръпки ме побиха, честно ви казвам. Забелязах, че сър Магнъс и лейди Пай не бяха дошли на погребението, и това ме накара да се усмихна на себе си. Не се съмнявам, че Мери щеше да остане разочарована, ако можеше да разбере! Винаги съм й казвал, че онзи човек не струва. Но може би е било по-добре, че не беше дошъл. Не знам какво щях да направя, ако го бях видял в този ден. Защото аз го обвинявам за това, господин Тип. Мери е паднала по стълбите, защото е работила като прислужница в къщата му — така че стават двама. Мери и Том. И двамата щяха да бъдат живи, ако не беше той.

— Затова ли отидохте в къщата му пет дни по-късно?

Блекистън наведе глава.

— Откъде знаете, че съм бил там?

— Видели са колата ви.

— Е, няма да отричам. Да. Беше глупаво от моя страна, но в края на същата седмица се върнах. Работата е там, че не можех да спра да мисля за всичко това. Първо Том, а сетне и Мери — и двамата в имението „Пай Хол“. Като ме слушате сега, сигурно си мислите, че правя самопризнания — все едно казвам, че съм се върнал, за да го убия. Но изобщо не беше така. Аз просто исках да говоря с него, да го попитам за Мери. Всички други хора, които бяха отишли на онова погребение, имаха с кого да си поговорят — но не и аз. Никой дори не ме позна — на погребението на собствената ми жена! Толкова странно ли беше да поискам да се видя с него само за пет минути, колкото да го попитам за Мери?