Мозайка от убийства [bg]

— Колко време ви нямаше?

— Двадесет минути? Двадесет и пет? Не си погледнах часовника. Не ме интересуваше колко е късно. Просто бях твърдо решен да му кажа всичко в очите, но този път сър Магнъс не дойде да ми отвори. Позвъних още два пъти. Нищо. Тогава повдигнах капака на пощенската кутия и клекнах пред нея, като мислех да извикам през отвора. Мислех да му кажа, че е проклет страхливец, и трябва поне да дойде да ми отвори.

Блекистън помълча, преди да продължи:

— И тогава го видях. Имаше толкова много кръв, че нямаше как да не го забележа. Беше проснат в преддверието, точно пред мен. Тогава не разбрах, че главата му е била отсечена. Тялото беше обърнато с гръб към мен, слава Богу. Но веднага разбрах, че е мъртъв. В това нямаше никакво съмнение.

Бях потресен. Не, повече от това. Бях като зашеметен. Сякаш някой ме беше ударил в лицето с юмрук. Залитнах и си помислих, че ще изгубя съзнание. Но някак успях да се изправя. Дадох си сметка, че някой беше убил сър Магнъс през последните двадесет минути — след като си бях тръгнал оттам и преди да се върна. Може би убиецът е бил с него, когато бях позвънил на вратата първия път. Може би ме беше чул, от фоайето. Може би ме беше изчакал да си тръгна, за да го убие.

Блекистън запали нова цигара. Ръката му трепереше.

— Знам какво ще ме попитате сега, господин Тип. Защо не съм отишъл в полицията? Ами не е ли очевидно? Аз бях последният човек, който го беше видял жив, а в същото време имах всички възможни причини да желая смъртта му. Бях изгубил сина си и обвинявах сър Магнъс за това. Бях изгубил и жена си, а тя също работеше за него. Този човек беше като истински дявол в живота ми, така че полицията нямаше да се затрудни да си намери заподозрян, ако стигнеше до мен. Аз не го бях убил, но веднага се сетих какво ще си помислят всички, и исках само да се махна колкото може по-далеч оттам. Успях да се вдигна на крака, качих се в колата и потеглих колкото може по-бързо.

В момента, в който излизах от портала, там пристигна една друга кола. Не видях нищо друго освен фаровете. Но се изплаших, че шофьорът ще види номера на моята кола и ще съобщи за мен в полицията. Това ли е станало?

— В колата е била лейди Пай — каза му Тип. — Прибирала се е от Лондон.

— Съжалявам, че тя е трябвало да го открие по този начин. Сигурно е било ужасно преживяване за нея. Но аз исках само да се махна оттам. В главата ми нямаше никаква друга мисъл.