Мозайка от убийства [bg]

Но той не им беше баща. Не внимаваше с тях и един ден прекали. Имаше едно парче злато. Не беше истинско злато. Беше железен сулфид — пирит, който само прилича на злато. Той имаше цяла буца от него и беше решил да им го даде за награда в играта. Естествено, Том и Робърт не знаеха, че има разлика. Бяха сигурни, че е истинско злато, и бяха готови на всичко, за да го намерят. И знаете ли къде го беше скрил проклетият глупак? В една туфа папур, точно на брега на езерото. Беше направил така, че да стигнат до самата вода. Две момчета — едното на четиринадесет, а другото на дванадесет. Насочил ги беше натам — все едно че беше сложил табела.

И ето какво е станало. Двете момчета се разделили. Робърт отишъл в Дингъл Дел, за да търси под дърветата. Том отишъл до езерото. Може да е видял как „златото“ блести на слънцето, или пък е разгадал указанията. Нямало е нужда дори да си мокри краката, но бил толкова развълнуван, че решил да влезе във водата, за да го извади. А какво е станало после? Може да се е спънал. Там има много водорасли и те може да са се увили около краката му. Ето какво знам аз. Малко след три часа следобед Брент минал оттам с косачката и видял моето момче по очи във водата.

Гласът на Матю Блекистън му изневери.

— Том се бил удавил.

Брент направил, каквото могъл. Том бил само на няколко стъпки навътре от брега, така че Брент го издърпал на сухо. Тогава Робърт излязъл от гората и видял какво става. Скочил във водата. Започнал да крещи. Брент не знаел какво да прави, но Робърт знаел от училище как да дава първа помощ и се опитал да спаси брат си с изкуствено дишане. Но вече било късно. Том бил мъртъв. Аз разбрах всичко това едва после, от полицията. Бяха разпитали всички замесени: сър Магнъс, Брент, Мери и Робърт. Можете ли да си представите как се чувствах, господин Тип? Аз бях бащата. Но не съм бил там.

Матю Блекистън сведе глава. Беше притиснал към нея ръката си, свита в юмрук около цигарата, и димът се извиваше над главата му, докато той седеше мълчаливо. В този момент Фрейзър почувства с пълна сила колко малка беше тази стая, колко безнадежден беше този съсипан живот. В главата му се появи мисълта, че Блекистън беше изгнаник. Беше прокуден от собствения си живот.

— Искате ли още чай? — попита изведнъж Блекистън.

— Аз ще го приготвя — каза Фрейзър.

На никого не му се пиеше чай, но всички имаха нужда от малко време — от кратка пауза, преди да продължат. Фрейзър се зае с чайника. Беше доволен, че имаше възможност да се откъсне от този разказ, поне за малко.

Когато им донесе чашите с току-що приготвения чай, Блекистън продължи:

— Аз се върнах в Боскъм Даун. И следващия път, когато се прибрах у дома, вече ми беше съвсем ясно накъде духа вятърът. Мери и Робърт бяха издигнали стената. След онзи ден тя никога повече не го пусна сам, дори за минута, и двамата като че ли не искаха да имат нищо общо с мен. Аз бях готов да направя всичко за семейството си, господин Тип, заклевам се. Но те не ми позволиха. Робърт винаги е казвал, че аз съм ги изоставил, но това не беше така. Аз се прибрах у дома, но там вече нямаше никого.