Раково отделение

Глава 16

Безсмислици

Той пълзеше. Пълзеше в някаква бетонна тръба, но по-скоро това бе някакъв тунел, от чиито стени стърчеше арматура, и той понякога се закачаше в нея и острото бетонно желязо опираше точно в дясната, болната страна на шията му. Пълзеше и повече от всичко усещаше тежестта на тялото си, притискащо го към земята. Тази тежест бе значително по-голяма от действителното тегло на тялото му. Не бе привикнал към нея и тя просто го смазваше. Отначало си помисли, че бетонът го притиска отгоре, но после се убеди, че тялото му е толкова тежко. Усещаше го така и го мъкнеше като огромен чувал с железни отпадъци. Скоро разбра, че заради тази тежест не би могъл никога да се изправи на краката си, но главната му цел бе да прекоси този тъмен проход, за да си поеме дъх и да погледне светлината. Но тунелът нямаше край, нямаше край, нямаше край.

Тогава някакъв глас, но това се оказа не глас, а някаква предадена му по неведом път мисъл, му заповяда да пълзи наляво. Но къде ще пълзя, след като там е стената? — помисли си той. Командата обаче бе ясна: трябваше да пълзи наляво, независимо от тежестта на тялото си. Запъшка и продължи да пълзи; и наистина пълзеше, но както преди — направо. И отново не се виждаха нито светлина, нито краят на тунела. Едва изминал метър, и онзи глас отново му заповяда — този път да пълзи надясно и колкото се може по-бързо. Заработи с лактите и стъпалата си и макар надясно да имаше непроницаема стена, сякаш напредваше успешно. През цялото време закачаше болната си шия в острите краища на бетонното желязо и болката непрекъснато отекваше в главата му. Никога досега не му е било толкова тежко и най-обидно щеше да му бъде, ако умре, преди да се измъкне от тунела.

Изведнъж почувства как олекват нозете му, сякаш ги бяха надули с въздух, но с гърдите и главата си продължаваше както преди да бъде притиснат към земята. Ослуша се, но нова заповед не последва. И тогава си помисли, че може и да се измъкне, стига нозете му да се повдигнат и да запълзи обратно. И действително, повдигайки се на ръцете — откъде ли се взе тази неочаквана сила? — започна да пълзи назад. Дупката бе тясна, но главното бе, че кръвта сякаш цялата изпълни главата му и той си помисли, че ще се пръсне и ще умре. Но след като още малко се отблъсна от стената, излезе.

И озова се сред основите на някакъв строителен обект, само че безлюден. Очевидно работният ден бе свършил. Наоколо цялата мръсна земя бе изпотъпкана. Седна на тръбата да си отдъхне и видя, че до него седи девойка, облечена в изцапани дрехи, без шапка; сламените й коси бяха разпуснати — в тях нямаше нито една фиба. Девойката не го поглеждаше, а просто седеше, но той бе убеден, че очаква от него някакъв въпрос. Първо се изплаши, а после разбра, че тя се страхува още повече. Съвсем не му бе до разговори, но тя излъчваше такова очакване, че той я попита: