Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
„Баща ми“ — осъзна тя с внезапно изумление.
Рийн й го бе показал веднъж, преди години, когато за пръв път дойдоха в Лутадел — тогава баща й инспектираше работниците в една ковачница. Рийн я беше вкарал в работилницата инкогнито, настояваше, че трябвало да види баща си поне веднъж — макар тя все още да не разбираше защо. Въпреки това бе запомнила лицето му.
Едва се сдържа да не се свие на стола. Нямаше никакъв начин баща й да я познае — та той дори не знаеше, че тя съществува. Не без усилие тя насочи вниманието си встрани и се загледа през прозореца. Не виждаше добре близкия витраж заради надвисналата арка на колоната.
Докато седеше, забеляза нещо, на което досега не бе обърнала внимание — тесен вграден в стената балкон, който опасваше цялата стена. Беше като копие на нишата под прозорците, но обикаляше в горната част на стената, между прозорците и тавана. Забеляза и някакво движение — двойки и отделни гости се разхождаха по балкона и наблюдаваха бала отгоре.
Инстинктът я подтикваше да се качи, за да може да следи другите, без да следят нея. Освен това щеше да вижда по-добре знамената и витражите, а и да разгледа надписите по тавана, без да мижи и да се кокори.
Сейзед й бе казал да остане на масата, но колкото повече време минаваше, толкова по-силно я привличаше скритият балкон. Нямаше търпение да стане и да се раздвижи, да разтъпче схванатите си крака. Присъствието на баща й — независимо, че не знаеше за нея — бе достатъчно силен мотив да се махне от първия етаж.
„И без това едва ли още някой ще ме покани на танц — помисли си тя. — Направих каквото Келсайър искаше от мен, показах се пред обществото“.
Тя се огледа и махна на минаващ наблизо прислужник.
Той я доближи и се поклони почтително.
— Как да се кача горе? — попита Вин и посочи балкона.
— Встрани от оркестъра има стълбище, което отива до балкона — обясни момчето.
Вин кимна небрежно, после, изпълнена с внезапна решимост, се изправи и тръгна към отсрещната част на залата. Никой не й обърна особено внимание и тя продължи по-уверено към стълбището.
Каменният коридор се извиваше нагоре като спирала и стъпалата постепенно се скъсяваха. Малки изрисувани прозорци — не по-широки от дланта й — следваха извивките на външната стена, но бяха тъмни, неосветени от фенерите отвън. Вин се изкачваше енергично, пилеейки натрупаната от бездействието енергия, и скоро започна да пуфти под тежката рокля и от непрестанното усилие да не се спъне. Искра разпален пютриум бързо премахна умората й и тя вече не се потеше под грима.
Катеренето обаче си заслужаваше. На горния балкон цареше сумрак — светлината идваше само от синкавите фенери в стената — и гледката към витражите беше зашеметяваща. Тук беше тихо и Вин имаше чувството, че е съвсем сама. Приближи се към парапета между две колони. Оттук, от толкова високо, видя, че каменните плочки на пода са подредени в странни фигури — нещо като сивкавобели вълни.
„Мъгли?“ — помисли тя и се подпря на парапета. И той като стените на нишата зад нея бе старателно изваян и украсен — приличаше на сплетени дебели лозници. Колоните от двете страни бяха издялани във формата на каменни животни, замръзнали насред скок от балкона.
— Да, това става, когато човек отиде да си напълни чашата с вино.
Гласът накара Вин да подскочи и тя се завъртя. Зад нея стоеше млад мъж. Костюмът му не беше най-хубавият на бала, нито жилетката му по-ярка, отколкото на останалите. Сюртукът и ризата му бяха малко големички, косата му — разрошена. Държеше чаша вино, а външният джоб на сюртука му се бе издул от някаква твърде голяма за размерите му книга.
— Връщаш се, а любимото ти място е заето от хубаво момиче. Вярно, един джентълмен би се преместил другаде и би оставил дамата сама да се наслаждава на гледката. Но пък това е най-хубавото място на балкона — единственото, което е достатъчно близо до някой фенер, за да можеш да четеш на светлината му.
Вин се изчерви.
— Извинете ме, милорд.
— Ах, ето, че сега ме накарахте да се почувствам виновен. И всичко това заради чаша вино. Но погледнете — тук има достатъчно място за двама. Стига само да се помръднете лекичко.
Вин се стъписа. Дали да му откаже? Той очевидно искаше да остане до нея — знаеше ли коя е? Дали да го попита за името му, за да го съобщи на Келсайър?
Тя отстъпи леко встрани и младежът застана до нея. Облегна се на колоната, извади книгата от джоба си и за изненада на Вин се зачете. Прав беше — светлината от фенера падаше точно върху страниците. Вин постоя така, втренчила поглед в него, но той изглеждаше напълно погълнат от четивото. Дори не вдигна глава към нея.