Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Всяка вечер ли го правят?
— Почти. В края на краищата основата причина, заради която хората посещават Лутадел, са баловете. Когато човек е в града и същата вечер има бал — а бал почти, винаги има, — той задължително го посещава, особено ако е млад и ерген. Едва ли ще очакват от вас да ходите на всички балове, но ще трябва да ви уредим поне два или три на седмица.
— Два или три… — повтори Вин. — Ще ми трябват още рокли!
Сейзед се усмихна.
— О, ето, че вече мислите като благородна дама. А сега, господарке, ако ме извините…
— Да те извиня?
— Отивам на вечеря със стюардите — обясни Сейзед. — Служител от моя ранг обикновено бива освобождаван, след като господарят приключи с храненето. Съжалявам, че трябва да ви изоставя, но там ще е пълно с всякакви важни слуги на още по-важни благородници. Ще има разговори, за които господарят Келсайър би искал да научи.
— И ще ме оставиш самичка?
— Досега се справяхте отлично, господарке — успокои я Сейзед. — Никакви сериозни грешки, във всеки случай нищо, което да не се очаква от нова в двора дама.
— Като какво например? — попита обезпокоено Вин.
— По-късно ще обсъдим този въпрос. Останете си на масата, отпивайте от виното — старайте се да не ви пълнят често чашата — и изчакайте да се върна. Ако се приближат още млади мъже, отклонете ги също тъй деликатно, както постъпихте с първия.
Вин кимна неуверено.
— Ще се върна след около час — обеща Сейзед, но не тръгна, а я погледна, сякаш очакваше нещо.
— Хъм… свободен си — сети се да каже Вин.
— Благодаря, господарке — рече терисецът, поклони се и излезе.
Вин остана сама.
„Не съвсем сама — припомни си тя. — Келсайър е някъде тук и ме гледа от тъмното“. Тази мисъл донякъде я успокои и тя се намести на стола.
Трима млади мъже я поканиха на танци и всеки прие вежливия й отказ. След тях нямаше повече кандидати — слухът, че не желае да танцува, се беше разпространил. Тя запомни имената на четиримата, които я заговориха — Келсайър щеше да ги иска, — и зачака.
Колкото и да е странно, скоро усети, че й доскучава. Залата беше добре проветрена, но въпреки това под плътната рокля й беше топло. Най-зле се чувстваха краката й, заради дългата до глезените фуста. Ръкавите също не помагаха, макар че бяха изработени от коприна. Танците продължиха и тя почна да ги следи с интерес. Но скоро вниманието й се насочи към принудителите.
Странно, но изглежда, те изпълняваха някаква функция на бала. Ту стояха встрани от групичките разговарящи аристократи, ту се присъединяваха към тях. Понякога в някоя от групите се възцаряваше мълчание, хората се извръщаха, търсеха принудителя и му махаха да отиде при тях с почтителни жестове.
Вин се намръщи. Какво ли означаваше това? Не след дълго една от околните групи повика минаващ наблизо принудител. Бяха твърде далече, за да чуе разговора, но може би с калай…
Пресегна се в себе си да разпали метала, но се поколеба. „Първо мед“ — досети се и я разпали. Трябваше да е свикнала вече да държи постоянно разпалена мед, за да не бъде разкрита.
Прикрила аломантичните си умения, Вин разпали калай. Почти веднага светлините в залата се усилиха и тя неволно затвори очи. Музиката стана оглушителна, а постоянният брътвеж от десетките разговори — почти непоносим. Тя се опита да се съсредоточи върху този, който я интересуваше, и скоро вече го чуваше ясно.
— … кълна се, че ще споделя с вас новината за срещата си с него преди който и да било друг — говореше един от благородниците. Вин погледна изпод мигли — беше седящият най-близо на масата.
— Много добре — отвърна Принудителят. — Свидетелствам и го отбелязвам.
Благородникът протегна ръка и се чу звън на монети. Вин раздуха калая и отвори широко очи тъкмо навреме, за да види как Принудителят се отдалечава от масата; прибираше нещо — вероятно монетите — в джоба на расото си.
„Интересно“. За нейно съжаление хората около масата скоро станаха и я оставиха без обекти за подслушване. Докато гледаше как Принудителят се отправя към една съседна маса, отново взе да я обзема скука. Започна да тропа с пръсти по масата, като следеше разсеяно принудителите, и постепенно осъзна нещо.
Един от тях й беше познат. Не този, който преди малко бе прибрал парите, а друг — по-възрастен. Нисък, с мрачно изражение и властни маниери. Дори първият принудител изглеждаше леко респектиран от него.
Отначало Вин реши, че го е виждала във Финансовия отдел, когато ходиха там с Кеймън, и дори се паникьоса. После обаче си даде сметка, че не е същият човек. Беше го срещала някъде, но не там. Това е…