Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
И една сутрин великият войвода се намери с дружината си насред Солунското поле, след като бе преминал предната нощ намалелите води на Вардара. Далеко-далеко наоколо не се виждаше нищо друго освен равно като застояла вода поле и над него — бледосиньо небе, без нито едно облаче в това ранно утро през втората половина на месец Чръвен16. Нивите бяха ожънати, презрели бяха и всички треви тук под горещия дъх на Бялото море, та полето изглеждаше жълтозелено и съвсем избледняваше нататък, към ниския хоризонт. Само на североизток, по цялата тая страна, се виждаше в далечината тясна модра черта като тъмен процеп между небето и земята, и това бяха обширни гори, които слизаха в полето чак от Беласица и Круша планина. Тъмнееха се тук и там по полето наоколо разкривени саморасли дървеса със засъхнала вече шума, но с тях равнината изглеждаше още по-просторна. Не се виждаше наблизу и друго човешко същество освен тия петстотин конници. Селските люде рано привършваха полската си работа по тая приморска равнина, дето всичко рано поникваше и узряваше. В далечината пасеше разпиляно стадо коне, а отнякъде се дочуваше блеене на овци и това беше единствен признак, че някъде тук имаше и човешки жилища. Тихо беше навред в прохладната утрина, не се обаждаха ни земни, ни небесни твари, забързали повече за храната си, преди да запламти над равнината слънчевият огън. Слънцето бе вече изгряло, ала росните капки още блестяха по тревата. Безшумно се стрелваха край конете полски ластовици, черни в прозрачния въздух, а високо горе, сякаш под самия небесен свод, кръжеха орли като че ли на едно и също място. Изневиделица се появи щъркел, размаха крила ниско над конната дружина и бързо изчезна в далечината. Зацвили нататък едвам чуто и кон. Веднага отвърнаха на далечния зов и няколко от войнишките коне — остро, треперливо, радостно, други заудряха с предни копита по твърдата земя, влажно застъргаха между зъбите си железата на юздите.
Самуил Мокри и не забелязваше тия първи звуци на започващия летен ден. Той стоеше с коня на седем-осем разтега от дружината си, втренчил поглед в простора право на юг. Нататък бяха избързали вече предните стражи, също по трима вляво и вдясно от дружината и едвам се чернееха, спрели конете си и те в далечината. Самуил се чувствуваше като сред открито море и не знаеше накъде е брегът и дали е наблизу. Още след изгрева на зората отделни конници от предпазните стражи бяха притичвали насам с една и съща вест:
— Не се вижда нищо наоколо, велики войводо…
Какъв път имаше още до Солун? Ще стигне ли с един конски преход до някое място откъдето би могъл да го види? Той знаеше, че и в тоя миг, когато бе застанал сред полето с дружината си, от разни страни го наблюдаваха зорки очи — някой овчар или коняр, скрит в долчинка или трап, някой подранил пътник или дебнещ ловец, а може би и някой ромейски страж. Той знаеше, че по невидими долища в далечината наоколо имаше и човешки жилища, имаше цели селища. Но великият войвода не искаше да среща и да пита за път и посока когото и да било, преди сам да види поне еднаж стените на големия град. Нека го следят чужди очи, може би и вражески, но никой още не знае в тая широка равнина кяква е тая дружина бързи конници и накъде върви.
Самуил огледа още еднаж далечния хоризонт вдясно, огледа го и вляво, после се извърна, опънал нозе в стремената, дигна глава, засени си с ръка да види слънцето и невидимия му път по небето и пак се загледа, напред. Главата на коня му, с малки щръкнали уши, беше насочена право на югоизток. Натам беше Солун, натам беше Бялото море… Великият войвода дигна ръка, изпъна я нагоре и я държа тъй, за да я видят предните стражи, също и цялата му дружина и после я размаха напред-назад до три пъти. Видяха всички знака му. Конете на предните стражи, както и на тия, които бяха вляво и вдясно, се раздвижиха в далечината и току се спуснаха нанапред. Премина глух, трептящ шум и през редиците конници зад великия войвода — всеки от тях поприбра поводите здраво в ръката си, понамести се на седлото, поопъна стремената, някой и пошушна на другаря си, без да се обръща:
— Тръгваме пак…
Свалил бе ръката си и великият войвода, понамести се на седлото си и той. Стисна повода в лявата ръка, отпусна го нанапред и току смушка коня:
16
Чръвен — юли.