Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Успокояваме я с един двоен кюмел. След това търсим Бамбус. Той стои зад един люляков храст и си опипва главата.
— Ела, Ото, опасността мина — вика Хунгерман. Бамбус се опъва. Настоява да му хвърлим дрехите навън.
— Да имаш да вземаш — заявява Хунгерман. — Трите милиона са си три милиона! Ние платихме за тебе.
— Поискайте си парите обратно! Няма да се оставя да ме пребият.
— Един кавалер никога не иска обратно парите си от някоя дама. И ние ще направим от тебе кавалер, дори ако трябва да ти счупим главата. Плесването с камшика е било любезност. Железния кон е садистка.
— Какво?
— Сурова масажистка. Само че ние забравихме да ти кажем. Но ти трябва да се радваш, че си изживял такова нещо. Това е рядкост в малките градове!
— Не се радвам. Хвърлете ми нещата вън.
Успяваме да го вкараме отново, след като се е облякъл зад люляковия храст. Даваме му да пийне, но не можем да го придумаме да напусне масата. Той твърди, че няма вече настроение. Хунгерман най-сетне се уговаря с Железния кон и мамичката. Бамбус има право в срок от една седмица да дойде пак, без да доплаща.
Продължаваме да пием. След известно време забелязвам, че въпреки всичко Ото като че пак се е разгорещил. От време на време той поглежда с крайчеца на окото си към Железния кон и не го е грижа за никоя от другите жени. Вили поръчва още кюмел. След малко забелязваме, че Едуард го няма. Той се появява пак след половин час изпотен и уверява, че ходил да се разхожда. Кюмелът постепенно действува.
Ото Бамбус неочаквано изважда хартия и молив и скришно си записва нещо. Поглеждам го през рамо. Заглавието е „Тигрицата“.
— Не искаш ли да почакаш още малко със свободни те стихове и химни? — питам го аз.
Той клати глава.
— Непосредственото първо впечатление е най-важното нещо.
— Но ти си получил само един удар с камшик по задника, а след това няколко с легена по главата! Какво тигърско има в цялата тази работа?
— Остави това на мене! — Бамбус разлива чаша кюмел по разчорлените си мустаци. — Сега се развихря силата на въображението! Аз цъфтя вече от стихове като розов храст. Като розов храст? Не — като орхидея в джунглите!
— Мислиш ли, че имаш вече достатъчно опит?
Ото стрелва поглед, пълен с желание и ужас, към Железния кон.
— Не зная. Но за едно малко томче с твърди корици, сигурно вече имам.
— Кажи си думата! За тебе са внесени три милиона Ако не са ти нужни, по-добре да ги изпием.
— По-добре да ги изпием.
Бамбус отново обръща чаша кюмел. За пръв път виждаме такъв. По-рано той отбягваше алкохола като чума, особено ракията. Лириката му вирееше при кафе и сок от френско грозде.
— Какво ще кажеш за Ото? — питам Хунгерман. — Ударите по главата с тенекиения леген го оправиха.
— Това не беше нищо — отвръща Ото с напевен глас. Той метва още един двоен кюмел и щипва по задника Железния кон, който тъкмо минава край нас. Конят се спира като ударен от гръм. След това бавно се извръща и оглежда Ото като някое рядко насекомо. Ние протягаме ръце, за да отслабим удара, който очакваме. За дамите с високи ботуши едно ощипване от този род е непристойна обида. Ото става, залитайки, с отсъстваща усмивка на късогледите си очи, обикаля около коня и неочаквано го плесва още веднъж звучно по черното възбуждащо трико. Всички се умълчават. Очаква се убийство. Но Ото сяда безгрижно, полага глава върху ръцете си и мигновено заспива.
— Никога не убивай спящ човек — обръща се Хунгерман заклинателно към коня. — Единадесетата божа заповед.
Железния кон отваря грамадната си уста и се хили беззвучно. Всичките му златни пломби блестят. После погалва рядката мека коса на Ото.
— Чудни хора — казва тя, — как може да сте още толкова млади и толкова глупави?
Ние си тръгваме. Хунгерман и Бамбус ще бъдат откарани до града от Едуард. Тополите шумолят. Договете лаят. Железния кон стои на прозореца в първия етаж и маха с казашкия си калпак. Зад публичния дом е застанала бледата луна. Матиас Грунд, поетът на книгата за смъртта, неочаквано изпълзява пред нас от един трап. Той мислел, че може да премине над него, както Христос по Генисаретското езеро. Но се излъгал. Вили върви до мене.
— Какъв живот! — казва замечтано той. — Само като помислиш, че в същност печелиш парите си, докато спиш! Утре доларът отново ще се покачи, а акциите ще се покатерят след него като пъргави маймуни!