За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Ветрецът, долитащ откъм реката, я накара да побърза. Набръчка нос, когато долови някаква отвратителна воня, надигаща се от водата. Запита се как ли оцелява Доминик в невъобразимо вмирисаната си килия.
Докато вървеше покрай брега, Абигейл се взираше в закотвените край пристаните кораби. Трябваше да внимава да не стигне твърде близо до „Факел“, защото ако някой от екипажа я разпознаеше, всичко щеше да пропадне.
Не обръщаше никакво внимание на мъжете, които минаваха покрай нея, докато бързаше към кръчмата, която вече знаеше, че е „Медната риба“. Някои мъже подвикваха нещо след нея, но тя се направи, че не е чула мръснишките им намеци. Ако я бяха сметнали за поредната курва, скоро щяха да забравят за нея.
Отваряйки вратата на кръчмата, Абигейл хвърли поглед нагоре към табелата, която скърцаше застрашително. Мина бързешком под рибата, чийто варак се белеше на люспи. Докато очите й свикваха с полумрака вътре, се опитваше да не повърне от носещата се воня на долнокачествено уиски. Запровира се внимателно между очуканите маси.
В далечния край на помещението един мъж вдигна глава към нея, а после пак се облегна на тезгяха пред себе си. Продължи да подрязва ноктите си с ножа, който държеше.
— Сбъркала си вратата, миличка. Излизай оттук.
— Вие ли сте Червения?
— Да, аз съм. — Той вдигна едната си вежда и отмахна посивялата коса, която някога навярно бе имала същия цвят като нейната. — А ти какво искаш, миличка?
— Един приятел ме помоли да се свържа с вас.
— Приятел?
Той се изправи, подпирайки се на патерицата си. Когато тръгна през полутъмното помещение, тя забеляза, че десният му крак е отрязан до средата на бедрото. Празният крачол се полюляваше в такта на неравната му походка.
Преглъщайки смущението си, породено от гледката, Абигейл изхълца:
— Моят приятел иска да се занесе едно съобщение.
— Къде и кога?
— Веднага. — Тя се поколеба и добави: — В Кале.
Той присви очи и я изгледа.
— Скъпа задача ти е дал приятелят ти.
Абигейл се зарадва, че е подготвена. И изрече, сякаш това нямаше никакво значение:
— Парите не са важни. Важното е дали можете да занесете това съобщение от името на приятеля ми.
— Можем цял ден да си играем тия игрички — отвърна той с внезапна усмивка. — Имам си цена и трябва да я платите, ако искате да ви занеса съобщението, госпожице Фицджералд.
— Откъде ме познавате? — ахна тя.
Той се настани тромаво на една табуретка и с мърлявата си патерица бутна друга табуретка към нея. Когато тя седна, мъжът опря лакът на масата и извади ножа, за да продължи да си реже ноктите.
— Целият град знае, че сър Харлан Морис е намерил момиче, което да се омъжи за смахнатия му син.
— Не предполагах, че знаете какво става във висшето общество.
— Висшето общество ли? — Той се ухили широко. — Сен Клер ли ви е научил на номерата им?
Абигейл замръзна. Той знаеше за нея и за Доминик, затова сигурно му беше ясно, че е дошла тук по поръчка на Доминик. Трябваше да се направи, че думите му не са я разтревожили.
— Според него е добре човек да знае такива неща.
— Трябва да ви кажа, че ми изглеждате по-умна, отколкото очаквах като за бъдеща снаха на сър Харлан. — Червения я изгледа с уважение. — Не мислите ли, че такова умно момиче като вас не бива да се омъжва за някакъв побъркан.
— Сър…
— Казват ми Червения.
— Добре, Червения. Ето какво мога да ви платя.
Тя извади изумрудената огърлица от чантичката си и я пусна на масата.
Той я грабна още преди да беше докоснала мръсната повърхност. Вдигна я, за да я види по-добре на светлината, и подсвирна тихо.
— Тия камъни май са истински.
— Да.
— Сен Клер може да се откупи с това.
Тя се засмя.
— Точно така. А в замяна можете ли да предадете това? — Сложи запечатаното писмо на масата, но не дръпна ръка от него. — Можете ли да го доставите неотворено?
— Да, възможно е. — Той почеса чукана на крака си. Когато я видя да се изчервява от това интимно действие, усмивката му стана още по-широка. — Момиче, знаеш ли какво залагаш в тая игра?
— Знам — отвърна тя.
Той изръмжа, развеселен от начина, по който беше имитирала грубия му акцент.
Пусна ножа на масата, без да обръща внимание на издрънчаването и на внезапното й трепване, и стисна още по-здраво огърлицата.
— Добре, момиче. На кого да предам писмото?