Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Имаха зърно, но нямаха брашно и се налагаше да си построят мелница. Сайръс Смит можеше да използва втория водопад, който се вливаше в Благодарност, и да построи там мелницата си, тъй като първият беше зает с тепавицата, но след като размислиха, решиха да си направят обикновена вятърна мелница горе на възвишение Обзор.
Няколко големи пясъчника на север от езерото лесно щяха да се превърнат във воденични камъни, а за крилете неизчерпаемият балон щеше да даде необходимото количество платно.
Цялата клетка щеше да лежи върху една ос, закрепена с дебели греди така, че да може да се върти на вятъра заедно с целия си механизъм.
Тая работа се свърши бързо. Наб и Пенкроф бяха станали много опитни дърводелци и трябваше да изпълняват само чертежите на инженера. Четирите рамки, които образуваха крилете, бяха здраво забити в основната греда под известен ъгъл и закрепени с железни зъби. А различните вътрешни части — сандъкът с двата камъка, подвижният и неподвижният, мелничарският кош, откъдето зърната падат върху камъните, подвижното улейче, и накрая ситото — станаха лесно.
Както винаги, Пенкроф беше възхитен от работата си и не се съмняваше, че мелницата беше превъзходна.
— Сега да задуха вятър — каза той, — и ще смелим прекрасно първото си брашно.
— Да задуха вятър, може — отвърна инженерът, — но не много силен вятър, Пенкроф.
— Ха! Мелницата ще се върти по-бързо!
— Не е необходимо да се върти толкова бързо — обясни Сайръс Смит. — От опит се знае, че една мелница мели най-добре, когато броят на оборотите на крилете й в минута е шест пъти по-голям от броя на стъпките, които изминава вятърът в секунда.
Преселниците нямаха никакви основания да се маят, тъй като бързаха да опитат първия хляб на остров Линкълн. Тоя ден сутринта смляха две-три крини жито и на следния ден на обяд прекрасен хляб, малко сбит може би, макар че беше замесен с мая от пиво, красеше масата на Гранитния дом. Всички го заръфаха лакомо и с такова удоволствие — лесно е да си представи човек!
А непознатият не се беше появил. На няколко пъти Джедеон Спилет и Хърбърт бяха обикаляли гората край Гранитния дом, без да го срещнат, без да открият никаква следа от него. Наистина някогашният дивак от остров Табор лесно щеше да се оправи в пълните с дивеч гори Фар-уест, но нямаше ли опасност да възвърне пак предишните си навици? Все пак Сайръс Смит продължаваше да настоява, че беглецът щял да се върне.
— Да, ще се върне! — повтаряше той с някаква увереност, която другарите му не бяха склонни да споделят. — Когато тоя нещастник е бил на остров Табор, е знаел, че е сам! Тук той знае, че хора като него го чакат!
Един ден екнаха виковете на Хърбърт: — Помощ! Помощ!
Пенкроф и Наб зарязаха бързо курника и хукнаха към езерото.
Но преди тях непознатият — никой и не подозираше, че е в тоя край — прескочи река Глицерин и се намери на отсрещния бряг.
Там пред Хърбърт стоеше страшен ягуар, подобен на ягуара, който дописникът беше убил на нос Влечуго. Изненадан, момъкът се беше опрял о едно дърво, а животното се беше свило и щеше да скочи… Но непознатият без никакво оръжие, само с нож в ръка, се хвърли върху страшния хищник, който се извърна към новия си противник.
Борбата беше кратка. Непознатият се отличаваше с поразителна сила и ловкост. С едната си ръка той сграбчи здраво като с клещи ягуара за шията, без да иска и да знае за ноктите на хищника, които късаха месата му, а с другата заби ножа си право в сърцето му.
Ягуарът падна. Непознатият го ритна с крак и щеше да избяга тъкмо когато преселниците стигнаха на мястото, където се беше развил боят — Хърбърт се вкопчи за него и извика:
— Не! Не! Няма да си отидете!
Сайръс Смит тръгна към непознатия, който сбърчи вежди, като го видя, че се приближава. Кръв течеше от рамото му под разкъсаната дреха, но той не й обръщаше внимание.
— Приятелю — каза му Сайръс Смит, — ние сме ви безкрайно задължени. За да спасите нашето дете, вие изложихте на опасност живота си!
— Живота ми! — прошепна непознатият. — Какво струва той? По-малко от нищо!
— Ранен ли сте?
— Няма значение.
— Ще ми подадете ли ръката си?
И понеже Хърбърт искаше да сграбчи ръката, която току-що му спаси живота, непознатият скръсти ръце, гърдите му се надигнаха, погледът му се помрачи и той сякаш искаше да избяга. Но с големи усилия се овладя и запита грубо: