Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
И така, имаха основание да се надяват, и то много. Забравил вече хищническите си наклонности, непознатият започна да приема и не толкова животинска храна, като оная, с която беше свикнал на островчето, и печеното месо не го отвращаваше вече както на борда на „Бонадвенчър“.
Сайръс си наложи да прекарва всеки ден по няколко часа с него. Той идваше да работи край него и вършеше най-различни неща с цел да привлече вниманието му. Достатъчно беше може би само един проблясък, за да пробуди заспалата му душа, само един спомен можеше да му възвърне разума! Нали имаше вече такъв случай по време на бурята на борда на „Бонадвенчър“.
Инженерът не забравяше също да му говори високо, за да проникне едновременно чрез слуха и зрението в тоя затъпял ум. Ту един от другарите му, ту друг, а понякога и всички се присъединяваха към него. Те разговаряха най-често за мореплаването, което най-много можеше да засегне моряка. Понякога непознатият сякаш се вслушваше в разговора им и преселниците скоро се убедиха, че ги разбира отчасти. Понякога даже лицето му изразяваше дълбока скръб, доказателство, че той страдаше вътрешно, тъй като едва ли можеше да се преструва така умело. Но променил ли го беше новият му живот, или по-скоро — да употребим точно думата, която най-много му подхождаше — не се ли беше само опитомил като животно, опитомено от господарите си? Това беше важен въпрос, който Сайръс Смит бързаше да разреши, но не искаше да пресилва пациента си. За него непознатият беше само болен! Щеше ли да започне да оздравява някой ден?
Ах, как го наблюдаваше инженерът всеки миг! Как дебнеше душата му, ако може да се каже така! Как беше готов да я овладее!
Както казахме вече, непознатият беше напълно спокоен и проявяваше привързаност към инженера, от когото видимо се влияеше. И Сайръс Смит реши да направи опит с него, като го пренесе в друга среда, пред океана, който някога е съзерцавал, край горите, които щяха да му напомнят ония гори, където беше прекарал кой знае колко години от живота си!
— Но — попита Джедеон Спилет — можем ли да разчитаме, че като го оставим на свобода, той няма да избяга?
— Ще направим опит — отвърна Сайръс Смит.
— Ами! — промълви Пенкроф. — Като види простор пред себе си и като подиша чист въздух, тоя хубостник веднага ще офейка!
— Не вярвам — отвърна Сайръс Смит.
Тоя ден беше 30 октомври, с други думи, изминали бяха девет дни, откакто корабокрушенецът на остров Табор беше затворен в Гранитния дом. Беше топло и яркото слънце обливаше острова с лъчите си.
Сайръс Смит и Пенкроф влязоха в стаята на непознатия и го свариха легнал край прозореца, загледан в небето.
— Елате, приятелю — каза инженерът.
Непознатият стана веднага. Той устреми поглед в Сайръс Смит и го последва, а Пенкроф, който не вярваше особено много в успеха на опита, тръгна след тях.
Долу преселниците се отделиха малко от непознатия, така че да му дадат известна свобода.
Той пристъпи няколко крачки към морето, погледът му светна, извънредно оживен, но не направи никакъв опит да избяга. Той гледаше леките вълни, които се разбиваха в островчето и замираха на пясъка.
— Тук е само морето — забеляза Джедеон Спилет — и може то да не му вдъхва никакво желание да избяга!
— Да — съгласи се Сайръс Смит, — трябва да го заведем на възвишението край гората. Там опитът ще бъде по-убедителен.
Поведоха го към устието на Благодарност, всички тръгнаха по левия бряг на реката и се изкачиха на възвишение Обзор.
Като стигнаха там, където растяха първите хубави горски дървета, чиито клонки вятърът леко поклащаше, непознатият сякаш вдъхна опиянен приятното ухание, с което бе напоен въздухът, и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му.
Преселниците стояха зад него, готови да го задържат, ако се опиташе да побегне!
И наистина той за малко щеше да се хвърли в реката, която го отделяше от гората, краката му се обтегнаха за миг като пружина…, но почти веднага се овладя, отпусна се на земята и едра сълза се отрони от очите му.
— Ах! — извика радостен Сайръс Смит. — Ти пак си човек, щом плачеш!
Глава XVI
Да! Нещастникът беше заплакал! Някакъв спомен навярно му беше минал през ума и както каза Сайръс Смит, сълзите пак го бяха направили човек.