Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Другари — прекъсна го Сайръс Смит. — Мисля, че тоя човек е страдал, че е изкупил жестоко грешките си, каквито и да са те, и необходимостта да се изкаже го задушава. Да не го принуждаваме да ни разказва миналото си. Той сам ще ни го каже навярно някой ден и тогава ще видим какво да предприемем. Всъщност само той може да ни обясни дали храни някаква надежда, че някой ден ще дойдат да го приберат. Но аз се съмнявам!
— Защо? — попита дописникът.
— В случай, че беше уверен, че ще го приберат в определен срок, той щеше да чака деня на своето освобождение и нямаше да хвърля бележки в морето. Не, по-вероятно е да е бил осъден да умре на островчето и да не види никога хора!
— Но ако тоя човек е бил оставен преди дванадесет години на остров Табор, може да се предположи, че той вече от няколко години е изпаднал в дивашкото състояние, в което го намерихме!
— Може — съгласи се Сайръс Смит.
— В такъв случай той трябва да е написал бележката преди няколко години!
— Разбира се… и все пак тя изглеждаше написана отскоро!
— Освен това как да допуснем, че бутилката с бележката е изплавала за няколко години разстоянието от остров Табор до остров Линкълн?
— Не е напълно изключено — обади се дописникът. — Тя може да се намира отдавна край острова!
— И после — добави морякът, — ако бележката е била написана преди няколко години и ако се е намирала от години в бутилката, влагата щеше да я повреди. А тя беше напълно запазена.
Забележката на моряка беше много правилна и тук също имаше нещо непонятно, тъй като бележката изглеждаше скоро написана, когато преселниците я намериха в бутилката.
— И тук има нещо необяснимо, приятели — забеляза инженерът, — но да не принуждаваме новия си другар да говори. Когато пожелае, ние ще бъдем готови да го изслушаме!
Следните дни непознатият не продума нито дума и не слезе нито веднъж от възвишението. Той работеше земята, без да губи нито миг, без да си отдъхне, но продължаваше да се държи настрани. Вечер не се прибираше в определената му стая, а спеше на възвишението под някоя китка дървета или се сгушваше в някоя дупка сред канарите, когато времето беше лошо. И така той продължаваше да си живее както по времето, когато единствен подслон му бяха горите на остров Табор, и преселниците чакаха търпеливо.
На 10 ноември към осем часа вечерта, тъкмо когато започваше да се здрачава, той се появи ненадейно пред преселниците, които се бяха събрали в беседката. Очите му святкаха странно и имаше хищния поглед от предишните лоши дни.
Сайръс Смит и другарите му изтръпнаха, като го видяха така страшно развълнуван — зъбите му тракаха като на трескав. Какво ли му беше? Не можеше ли да понася хора? За предишния си скотски живот ли тъгуваше? Навярно да, тъй като се изрази със следните несвързани мисли:
— Защо съм тук? С какво право ме измъкнахте от островчето ми?… Може ли да има нещо общо между мене и вас?…Знаете ли кой съм аз… какво съм направил… защо бях там, сам? И кой ви е казал, че не съм бил изоставен…че не съм бил осъден да умра там? Знаете ли миналото ми?… Знаете ли не съм ли убил… дали не съм престъпник… прокълнат… обречен да живее като див звяр… далеч от света… кажете… знаете ли?
Преселниците слушаха клетника, без да го прекъсват, а полупризнанията сякаш се отронваха неволно от устните му. Сайръс Смит поиска да го успокои и пристъпи към него, но той бързо се отдръпна.
— Не! Не! — извика той. — Една дума само… Свободен ли съм?
— Свободен сте — отвърна инженерът.
— Тогава сбогом! — извика той и побягна като луд.
Наб, Пенкроф и Хърбърт изтичаха веднага към гората…, но се върнаха сами.
— Оставете го да прави каквото си ще! — каза Сайръс Смит.
— Но той никога няма да се върне… — извика Пенкроф.
— Ще се върне — заяви инженерът.
Изминаха много дни, но Сайръс Смит — някакво предчувствие ли беше това? — продължаваше да поддържа упорито и непоколебимо, че нещастникът рано или късно ще се върне.
— Последен пристъп на грубата му природа — повтаряше той. — Съвестта го гризе, но новата самота ще го уплаши.
През това време преселниците продължаваха работата си както на възвишение Обзор, така и в кошарата, където Сайръс Смит смяташе да направи чифлик. Не ще и дума, че семената, които Хърбърт беше събрал на остров Табор, бяха грижливо засети. Възвишението представляваше вече грамадна, добре разпределена и добре поддържана зеленчукова градина, която не оставяше преселниците да стоят със скръстени ръце.
На 15 ноември започна третата жетва. Ето нива, която нарасна по площ за осемнадесет месеца, откакто засяха първото зрънце! Втората жетва от шестстотин хиляди зърна им даде сега четири хиляди крини, или с други думи, повече от петстотин милиона зърна! Преселниците бяха богати с пшеница, тъй като им стигаше да засяват до десет крини, за да имат всяка година достатъчно жито и да изхранват и себе си, и добитъка.