Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
— Да — въздъхна Сарина мрачно, убедена, че раздразнението на Бо бе причинено главно от нея. — Когато пристигнем, навярно.
Стивън Оукс се замисли какво по-окуражително да каже. Можеше да я увери, че съпругът й е добър човек и че с някои малки изключения, за които не си струваше да се говори, моряците го уважават много. И как иначе би могло да бъде, след като толкова пъти бе рискувал собствения си живот заради тях — като например в Майорка? Помощникът можеше да разкаже също и за възможностите, които капитанът му бе дал, докато никой друг не се вслушваше в желанието му да командва кораб един ден. А ако тя си мислеше, че подаръкът на Бо към мистър Кармайкъл бе единичен случай, то Стивън Оукс щеше с удоволствие да я осветли, че той е изключително щедър, дори с риск тя да си помисли, че нарочно преувеличава. Повечето от тези неща Бо Бърмингам не би и помислил да сподели. Понякога капитанът можеше да бъде дяволски сдържан, даже и другите да си развалят мнението за него.
— Мадам, разбирам, че познавате капитана от доста време. Трябва да сте го видели и от добрата му страна, иначе нямаше да се съгласите да се омъжете за него. Нужно ви само малко търпение. Сигурен съм, че скоро всичко ще се оправи.
Сарина се усмихна тъжно. Кое щеше да се оправи? Женитбата им? Съмнително! Капитан Борегар Бърмингам обичаше свободата си прекалено много, за да мисли сериозно за какъвто и да е брак. След като един толкова красив мъж, който можеше да има всяка дама, се задоволяваше е уличници, ставаше ясно, че е решен да си остане ерген и по този повод старателно избягва да отнема честа на млади и непорочни девици.
Когато тя излезе на долната палуба, Бо стоеше на квартердека с боцмана. Времето бе по-студено и той се бе облякъл в тъмносин пуловер и тесни панталони в същия цвят. Беше поотслабнал заради болестта и скулите му изглеждаха още по-красиви. Мускулите на бузите му започнаха да потрепват още щом видя младата си съпруга. Сарина забеляза това и за пореден път се увери, че още й е сърдит.
Голямата гугла на дрехата му бе вдигната, за да му топли и да го защитава от вятъра, но тя усещаше, че той потреперва несъзнателно от време на време. Беше се грижила за него по време на една болест, от която можеше и да не оживее, така че се страхуваше от повторна атака. Когато Били профуча покрай нея е някаква задача, тя го помоли да донесе на капитана палто. Момчето се върна скоро, подаде й дрехата и отпраши нататък, преди тя да успее да му каже да го отнесе на квартердека.
Тогава Сарина прехвърли палтото през рамо и си каза, че няма от какво да се страхува — Бо, колкото и да му се искаше, нямаше да й се нахвърли и да я разкъса на парчета. Поне се надяваше. Ала когато видя здраво стиснатата му челюст, надеждата й почти угасна.
Не можа да погасне нервното треперене, когато се изкачи на горната палуба и се приближи до двамата мъже. Нямаше смелост да се намеси. Бо се престараваше в усилията си да я избягва и мистър Макдърмът му направи знак. При тези обстоятелства капитанът не можеше да постъпи другояче, освен да се огледа с въпросително вдигнати вежди. Сарина размисли за момент и пристъпи напред.
— Донесох ви палтото, капитане — промълви тя смирено и го протегна напред. Забеляза червенина на бузите му и се разтревожи. Надяваше се да е заради вятъра, а не заради нов пристъп на треска. — Заради болестта ви ще се почувствам много облекчена, ако го облечете. — Сетне предложи: — Ето, ще ви помогна…
Сините очи блеснаха предупредително, когато Бо сключи пръсти около деликатната й китка, за да я спре.
— Не съм някое скимтящо бебе, мадам, както може би ви е удобно да си мислите — изръмжа той гневно. — Сега вече мога да се грижа за себе си и няма нужда вие да ми вървите по петите като майчица, която се страхува за отрочето си. А сега махнете това палто от очите ми.
Думите му я нараниха много повече от стоманената хватка. Бо я пусна, отдалечи се и се върна към разговора си с боцмана, който я погледна, изчервен от притеснение.
Сарина отстъпи бързо и извърна очи, за да прикрие внезапно бликналите сълзи. Успя някак си да слезе по стълбите от главната палуба, без да се спъне, и тихо, леко се отправи към коридора с цялото си възможно достойнство пред очите на мъжете, които гледаха във всичко други посоки освен в нея. Публичното й отхвърляне я нарани още повече. Гърдите я боляха, сякаш сърцето й бе изтръгнато.
В бързината Сарина не усети погледа, който я следеше внимателно от квартердека. Бо бе изоставил всякакво преструване, че не я забелязва, а прескачащият му пулс свидетелстваше за собственото му притеснение, докато гледаше след нея със смесица от съжаление и загриженост. Да не беше проклетата му гордост, щеше да махне маската на упорит инат и да тръгне след нея, а екипажът да мисли, каквото си иска. Гневът му бе огромен и, макар да се опитваше, не можеше да спре странните, мъчителни видения, които кръстосваха съзнанието му и със страшна сила се превръщаха в спомени.