Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Брадли разбра, че току-що е получил необходимото му официално разрешение. Хейг със сигурност щеше да осведоми Кисинджър, но най-рискованият план на ВМС беше одобрен по възможно най-простия начин. „Халибът“ заминаваше за Охотско море.
Към края на лятото на 1971 преоборудването на „Халибът“ беше почти към края си. Освен огромната гърбица — Пещерата на прилепите, — която беше вдъхновила превръщането й в съд за специални проекти, тя имаше и друга гърбица, тайно и много важно оборудване, така изобретателно скрито на палубата, че ВМС с гордост го обяви, без да се бои от изтичане на тайната.
Заглавията в местните вестници предизвестяваха появата на тази нова добавка и намекваха, че ВМС са повдигнали малко булото на секретност около „Халибът“. Според вестниците „Халибът“ трябваше да е основният плавателен съд, от който да се проведат първите дълбоководни спасителни опити след катастрофата с „Трешър“. Всъщност гърбицата съвсем не беше съд за дълбоководно спасяване, а камера за декомпресиране и излизане на водолази. В заварената към корпуса гърбица водолазите щяха да се адаптират към газовата смес, разработена в морската лаборатория, и да се приготвят за работа под водата.
През тези последни седмици преди „Халибът“ да отплава, екипът на Брадли предприе редица необявени посещения до Меър Айлънд. Повечето от офицерите и екипажът на подводницата ги знаеха единствено като хората от Вашингтон. Капитанът на „Халибът“ Джон Е. Макниш не разкриваше нищо повече.
Дори през последните дни преди тръгването за Охотско море през октомври екипажът все още не знаеше посоката. Знаеха само, че напускат домовете си за три месеца. Това стигаше, за да накара срочнослужещите да пълнят баровете около Сан Франциско. Някои от тези момчета служеха само от няколко месеца след абитуриентските си балове. Други бяха печени старшини, ветерани от смрадливите дизели или от първите ядрени подводници. Заедно празнуваха здраво последните си вечери на брега — по онова време здраво пиещите и пушещите моряци все още не бяха отживелица.
Под погледите на съпругите или приятелките си те се напиваха, докато паднат под масите в бара „При Хелън“. Пиеха, докато се разтанцуват както майка им ги е родила върху масите в „Коня и кравата“. То беше любимото им място — „Мечо Му“ за посветените, — а по тъмните стени висяха снимки на подводници, корабна сирена цепеше въздуха, за да обяви всяка нова черпня за всички, и във всяко свободно местенце беше натъпкано откраднато оборудване: комуникационна апаратура, табелки, антени тип „чиния“, церемониални прътове за знамена, корпус от торпедо, котва — достатъчно откраднат материал, за да подлуди следователите от ВМС.
Навярно там е била и Пати Шнорхела: тя почти винаги присъстваше на такива прощални вечери. Цяло десетилетие тя бе майка, голяма сестра и любовница на десетки подводничари. Тя беше жената, която знаеше с какво си имат работа по време на патрул, без да й се казва, и учеше другите млади жени, които се осмеляваха да посетят крещящия бар, да не питат къде, какво или защо. Тя беше жената, която караше мъжете да се чувстват в безопасност, когато се приберат. Една нежна Мей Уест28 — Мария Магдалена на подводничарите.
В замяна тези мъже и момчета й даваха трудно спечелените си сребърни делфини, със стотици през годините. Подаряваха й купища запалки с инициалите на подводниците им. Както и неугасващото си преклонение.
Сирената виеше протяжно, като съчетаваше вълча песен с рева на болно магаре. Мъжете пиеха и крещяха, особено при влизането на някой невинен външен посетител, дошъл с бельо — проверяваха почти всички и всеки с бельо биваше разсъблечен безцеремонно.
Вдъхновени, ветераните смъкваха панталоните си, изправяха се на бара и се обръщаха, за да показват татуираните винтове, които превръщаха задните им части в кърма. Според легендата тези татуирани винтове осигуряват безопасно и бързо плаване. Особено дръзките подсилваха винтовете си с дълги късове тоалетна хартия, поставени в единственото възможно място на голите им задници. Палеха хартията и бягаха, очертавайки димни кръгове из бара — това беше превърналият се в ритуал „Танц на пламтящия задник“.
Празнуваха излизането си от корабостроителницата и се прощаваха със свободата. Така мъжете от „Халибът“ започнаха една от най-важните операции по подводен шпионаж по време на Студената война.
Партито щеше да приключи след няколко часа, когато Макниш Усмивката даде заповед за тръгване. Усмивката беше името, което хората дадоха на мрачния си командир заради гримасата, която заместваше изръмжаване или скърцане със зъби. Тя се разширяваше единствено за да обозначи неприятност. Малко от хората в екипажа помнеха тридесет и осем годишният червенокос капитан да се смее — нито сега, нито на „Халибът“ отпреди пет или повече години, когато беше заместник-командир.
28
Наименование за надуваемите спасителни жилетки на американската армия, по името на Мей Уест (1982–1980), американска актриса с щедър бюст. — Б. пр.