Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Миличка? — шофьорът на таксито ме изтръгва от мислите. — Пристигнахме.
— А, да. Благодаря. — Ровя в чантата, когато телефонът ми отново изписква.
Готов съм!
Готов ли? Тази работа става още по-тайнствена.
Прибирам се. Ще се видим след минутка!
Пращам отговора и подавам парите на шофьора.
Когато влизам в апартамента, светлината е приглушена, очевидно програмирана на „Прелъстяване“. Свири тиха музика, иначе не се чува никакъв шум.
— Здрасти! — провиквам се, докато закачвам палтото си.
— Здрасти!
Далечният глас на Ерик май идва от спалнята. От моята спалня.
Е, това е общата ни спалня.
Поглеждам се в огледалото и бързо сресвам косата си. След това минавам през хола и се отправям към спалнята. Вратата е оставена открехната, но не виждам вътре в спалнята. Оставам отпред за момент и се питам какво ли става. След това отварям. Когато виждам какво има пред мен, изпищявам.
Това ли било Мон Блан? Значи това е Мон Блан!
Ерик се е проснал на леглото. Чисто гол е. Само гениталиите му са покрити с планина от сметана.
— Здрасти, мила — той извива вежди, намига и поглежда надолу. — Нападай!
Да нападам ли? Да нападам, значи?
Парализирана от ужас, гледам сметановата планина. Всяка клетка в тялото ми подсказва, че не искам да нападам.
Работата е там, че няма как да избягам. Не мога да го отблъсна. Той ми е съпруг. Очевидно сме правили… подобни неща.
Господи, о, господи…
Страхливо пристъпвам към сметановия връх. Без да съзнавам какво правя, протягам пръст и гребвам от планината, след това вкусвам.
— Тя е… подсладена е! — гласът ми трепти от напрежение.
— Нискокалорична — грейва Ерик.
Не. Не става. Много съжалявам. Това просто… Няма да стане. Не и в този живот. Трябва да измисля някакво извинение…
— Замая ми се главата! — думите сами излязоха от устата ми. Притискам ръка към очите си и се отдръпвам от леглото. — Господи, помня!
— Помниш ли? — Ерик сяда веднага.
— Да, спомних си… сватбата ни — импровизирам аз. — Беше само образ, ние с теб, но толкова жив, че ме стресна…
— Седни, мила! — Ерик е притеснен. — Спокойно. Може някои спомени да се върнат.
Той е така изпълнен с надежда, че аз се чувствам двойно по-виновна, че го лъжа. Да не би да е по-добре да кажа истината.
— Ако нямаш нищо против, ще отида да полегна на спокойствие в другата стая. — Бързо тръгвам към вратата. — Извинявай, Ерик, след като си си направил толкова труд…
— Мила, всичко е наред! Ще дойда и аз… — Ерик става от леглото.
— Недей! — писвам аз. — Ти се… оправи се. Аз съм добре.
Без да му дам възможност да каже каквото и да е друго, се тръшвам на бежовото канапе. Главата ми се върти, но не знам дали е от водката, или от Мон Блан, или от истеричния ден… Просто не знам. Знам само, че единственото ми желание е да се пъхна под завивките и да се престоря, че светът около мен не съществува. Не мога да се справя с живота си. Просто не успявам.
Шестнайсета глава
Колкото пъти погледна Ерик, толкова пъти пред очите ми е сметановата планина. Снощи сънувах, че той е направен от сметана. Не беше приятен сън.
Добре че почти не се видяхме през уикенда. Ерик трябваше да излезе с клиенти, а аз отчаяно се опитвах да измисля някакъв план, за да спася отдела. Прочетох всички договори от последните три години. Прегледах информацията от доставчиците. Анализирах отзивите на клиентите. Честно казано, положението е зле. Не само че поръчките са прекалено малки, но май никой вече не иска мокети. Разходите ни за реклама и бюджета за маркетинг са незначителна частица в сравнение с другите отдели. Ние не пускаме специални промоции. На ежеседмичните оперативки отделът е винаги на последно място, все едно сме Пепеляшка на фирмата.
Това обаче ще се промени, ако зависи от мен. През уикенда изготвих нова програма. Ще трябват малко пари, доверие и свиване на разходите, но аз съм оптимист и знам, че продажбите ще скочат. Пепеляшка ще отиде на бал, нали? А аз ще бъда в ролята на добрата фея. Трябва да бъда добрата фея. Не мога да позволя приятелките ми да си изгубят работата.
Господи, стомахът ми отново се свива. Това е от нерви. Седя в таксито на път към офиса, косата ми е вдигната, а презентацията е в скута ми. Срещата е след час. Останалите директори ще гласуват за съкращението на отдела. Аз ще трябва да променя мнението им. В противен случай…