Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Крокъс го зяпна объркано, после погледна стиснатата си ръка.
— А, монета — обясни той и я показа на Круппе. — Намерих я същата нощ, когато окрадох Д’Арл. С две глави е, виждаш ли?
— Нима? Може ли Круппе да огледа това странно изделие по-отблизо?
Крокъс му даде монетата и посегна към глинената си чаша с вино. Отпусна се в стола.
— Мислех имението Орр да е следващото — небрежно подхвърли той, с очи, приковани в Круппе.
— М-м-м. — Круппе заобръща монетата в ръката си. — Сплавта е от най-лошото качество. И печатът е крив. Имението Орр, викаш? Круппе те съветва да си предпазлив. Къщата се пази добре. Металурга, който е излял това, наистина трябва да го обесят, сигурно вече са го обесили, смята Круппе. Черна мед. Евтин калай, температурите са били много ниски. Една услуга, Крокъс? Хвърли един поглед по улицата от оная врата. Ако видиш към града да се тътри един червено-зелен търговски фургон, Круппе ще ти е много задължен за тази информация.
Крокъс отиде до вратата, отвори я, излезе навън и огледа. Не видя никакъв фургон, сви рамене и се върна на масата.
— Няма търговски фургон.
— Е, добре — каза Круппе и сложи монетата на масата. — Нищо не струва, преценява мъдрият Круппе. Можеш да се отървеш от нея, само ти тежи.
Крокъс взе монетата и я прибра в джоба си.
— Ще я задържа. За късмет.
Круппе вдигна глава и го погледна с лъскави очи, но Крокъс беше забил поглед в чашата в ръцете си. Дебелакът извърна глава и въздъхна.
— Круппе май трябва да си тръгва веднага, ако тазвечерната му среща ще е благоприятна за всички участници.
Крокъс пресуши чашата си.
— Можем да се върнем заедно.
— Чудесно. — Круппе се надигна и отърси трохите от гърдите си. — Да тръгваме тогаз? — Вдигна очи и видя, че Крокъс гледа намръщено дланта си. — Нещо да измъчва момъка? — бързо попита той.
Крокъс се сепна, извърна гузно очи, изчерви се и изломоти:
— Не. — И погледна отново дланта си. — Сигурно съм пипнал восък някъде — обясни той. Отърка ръка в крачола си и се ухили глупаво. — Да вървим.
— Денят ще е чудесен за разходка, казва Круппе, който е мъдър във всичко.
Белозлатият кръг обикаляше една изоставена кула с обилието си от многоцветни сенници. Златарските дюкяни, всеки с лични охранители, мотаещи се отвън, бяха обърнати към кръглата улица; проходите между тях бяха като тесни цепнатини, водещи към осеяния с руини двор на кулата.
Нескончаемите приказки за витаещата смърт и лудост около Кулата на Хинтър и околностите й я пазеха пуста и, най-важното за златарите, никой не можеше да посмее да подходи оттам към скъпоценните им хранилища.
Щом следобедът изтече и настъпи предвечерният здрач, тълпата по Кръга изтъня и пазачите станаха по-бдителни. Тук-там пред витрините на дюкяните задрънчаха спускащи се железни кепенци, а пред малкото, които оставаха отворени, запалиха факли.
Мурильо навлезе в Кръга откъм пътя Третата крепост и взе да се спира тук-там, за да разгледа бижутата. Беше загърнат в бляскавия си син плащ от пустинята Мал — знаеше, че външният показ на богатство до голяма степен ще намали подозренията.
Спря пред една витрина, оградена от двете страни от притъмнелите съседни дюкяни. Златарят, мъж с мършаво лице и топчест нос, се беше надвесил като ястреб над тезгяха си, изпънал пред себе си набръчканите си ръце, нашарени с тънки сиви белези, като следи на гарван в кал. Единият му пръст почукваше ритмично по тезгяха. Мурильо пристъпи и погледът му среща черните като хлебарки очи на дюкянджията.
— Това ли е магазинът на Крут от Талиент?
— Аз съм Крут — кисело изръмжа златарят, недоволен сякаш от житейската си орис. — Талиентски перли, вградени в Кървавото злато от мините на Моап и Белт, никъде другаде няма да ги намериш в цял Даруджистан. — Наведе се над тезгяха и се изплю към Мурильо, който неволно се дръпна встрани.
— Няма ли клиенти днес? — попита той, извади от ръкава си кърпа и изтри устни.
Очите на Крут помръкнаха.
— Само един — рече той. — Разгледа едно ковчеже с геми от Гоал, редки като драконово мляко и изсмукани от също толкоз тъмна скала. По сто роба са погубени за всеки камък, докато се изтръгне от злите й жили. — Раменете на Крут помръднаха и очите му пробягаха настрани. — Държа ги отзад, да не би изкушението да оплиска тази улица с кръв.
Мурильо кимна.
— Практично звучи. Той купи ли нещо?
Крут се ухили и се видяха черните му потрошени зъби.
— Един камък, но не най-добрия. Влизай, ще те заведа. — Отиде до страничната врата и я отвори. — Оттука.
Мурильо влезе в дюкяна. Стените бяха покрити с черни завеси и въздухът миришеше на мухъл и стара пот. Крут го отведе в задната стаичка, която ако не друго, беше още по-задушна от първата. Златарят пусна завесата между двете стаички и се обърна към него.