Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Погледът му заскита безцелно по Бижутерската улица на Морул и той леко се стегна — очите му се спряха на една фигура, застанала на прага срещу него, и се разшириха. Той се намести в стола си и пусна лявата си ръка покрай каменното перило, за да не я види жената срещу него. После я размаха няколко пъти, загледан ядосано във фигурата долу.
Ралик Ном се ухили още повече. Отдръпна се от прага и закрачи по улицата, после спря да огледа перлите, изложени на една масичка от слонова кост пред един дюкян. Продавачът пристъпи боязливо напред и се отпусна, след като Ралик продължи по пътя си.
Мурильо въздъхна, също се отпусна в стола си и отпи от парещата течност. „Идиот!“ Лицето на мъжа долу, ръцете му, походката му, очите му, всичко говореше само едно: убиец. По дяволите, облеклото му излъчваше толкова топлота и жизненост, колкото униформата на градския палач.
Станеше ли дума за дискретност, тя тотално липсваше на Ралик Ном. Което правеше цялата тази работа твърде странна — толкова сложна схема да се роди в ръбестия мозък на един наемен убиец. Все пак, какъвто и да беше произходът й, беше си направо гениална.
— Много ли ви се иска да присъствате, Мурильо? — попита жената.
Мурильо отвърна с възможно най-топлата си усмивка. И извърна очи.
— Имението е голямо, нали?
— На лейди Симтал? Разбира се. Десетки и десетки стаи. — Младата жена пъхна боязливо пръстче в гъстата огнена течност, после го поднесе замислено към устните си. Продължи да гледа бокала в другата си ръка. — Допускам, че твърде много слугински стаи, макар и да им липсват най-елементарните удобства и лукс, ще останат празни през по-голямата част от нощта.
По-ясна покана Мурильо едва ли можеше да очаква. Замисълът на Ралик целеше точно този момент и неговите последствия. Все пак прелюбодеянието си имаше и някои неприятни страни. Мурильо не изпитваше никакво желание да се срещне със съпруга на тази дама на дуел. Изтласка тази смущаваща мисъл с нова глътка вино.
— Бих присъствал с удоволствие на празненството, но при едно условие. — Вдигна глава и погледна жената в очите. — Че ще ме удостоите с компанията си през тази нощ — за час-два например. — Намръщеното му чело изразяваше тревога. — Не бих искал да извърша посегателство над претенциите на съпруга ви над вас, разбира се. — Точно което щеше да направи, както и двамата знаеха.
— Разбира се — отвърна тя, изведнъж много свенливо. — Би било непристойно. Колко покани ще са ви необходими?
— Две — отвърна той. — Най-добре ще е да ме видят с компания.
— Да, най-добре.
Мурильо погледна със съжаление вече празния си бокал. И въздъхна.
— Уви, трябва вече да се сбогувам.
— Вашата самодисциплина ме възхищава — каза жената.
„Едва ли и на Рождеството на Джедъроун“, отвърна наум Мурильо и се надигна от стола си.
— Господарката на Шанса ме удостои с тази наша среща — заяви той с поклон. — До празника, лейди Орр.
— До празника — кимна жената на съветника, сякаш вече загубила интерес към него. — Довиждане.
Мурильо се поклони отново и напусна терасата. Масите бяха пълни с посетители, не една знатна дама го изгледа с натежали клепки, докато излизаше.
Улица Бижутерска свършваше при Портата на сърпа. Ралик усети ококорените очи на стражите край рампата — проследиха го, докато минаваше между масивните камъни на Третата крепостна стена. Оцелот му беше наредил да го прави явно и макар Мурильо да поддържаше мнението, че само някой слепец би го сбъркал с нещо друго освен убиец, Ралик упорито се стараеше да изтъкне очевидното.
Стражите естествено не направиха нищо. Да си придаваш външност на убиец не беше същото като да си наистина убиец. В подобни неща законите на града бяха изрични. Той знаеше, че е възможно да го следят, докато крачи по богатските улици на Знатните имения, но нямаше да полага усилие да им се отскубне. Даруджистанските благородници плащаха луди пари, за да пускат шпиони по улиците ден след ден. Ами да си изкарат хляба поне.
Не изпитваше съчувствие към тях. Но и не споделяше омразата на простолюдието към знатните. Постоянното им надуване, докачливото им чувство за чест и непрекъснатите кавги в края на краищата му осигуряваха приличен поминък.
Но подозираше, че когато дойдеше империята, с това щеше да се приключи. В империята гилдиите на убийците бяха незаконни, а онези, които сметнеха за добри, ги включваха в тайните редици на Нокътя. Колкото до онези, които не сметнеха за добри, те просто изчезваха. Благородниците не ги чакаше по-добра съдба, ако слуховете от Пейл бяха верни. Дойдеше ли тук империята, светът щеше да стане по-различен и Ралик изобщо не беше сигурен дали иска да е част от него.