Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
И никаква охрана. Сенките на отсрещното имение мятаха тежкия си плащ над тесния пасаж. Крокъс пристъпи във влажния, изпълнен с мирис на мухъл мрак. Беше стигнал до средата на уличката, когато една ръка го стисна за гърлото изотзад и острият връх на кама се притисна в хълбока му. Крокъс замръзна, а после изпъшка, когато ръката извърна лицето му. Очите, в които се взря, му бяха много познати.
Ралик Ном прибра камата си и отстъпи, ядно намръщен. Крокъс го зяпна и облиза устни.
— Ралик, кълна се в сърцето на Беру, изплаши ме!
— Добре — отвърна убиецът. — Чуй ме добре, Крокъс. С имението на Орр няма да се опитваш. Да не си пристъпил повече тук.
Крадецът сви рамене.
— Просто ми хрумна, Ном.
— Забрави — изсъска му Ралик.
Стиснал устни, Крокъс кимна.
— Добре.
Обърна се и тръгна към ярката слънчева светлина, заляла следващата улица. Докато не излезе на Пътя на предателя, усещаше очите на Ралик в гърба си. Спря. Вляво от него се издигаше хълмът Високи бесилки, с безукорно засадения му с цветни лехи склон — взрив от цветове, обкръжаващи тридесетте и пет вити стъпала. Петте клупа над платформата се полюшваха леко на вятъра и черните резки на сенките им се спускаха по склона чак до уличната настилка. Много време беше минало, откакто бяха обесили последния углавен престъпник. Виж, долу, в квартала Джадроуби, въжетата на Ниските бесилки се подменяха всяка седмица поради това, че са похабени. Странен контраст в тези напрегнати времена.
Той поклати глава. Беше му непосилно да избегне въпросите. Нима Ном го беше проследил? Не, много по-вероятно беше убиецът да си е набелязал Орр или някой друг в имението. Дръзка сделка. Зачуди се на кого ли му е стискало толкова, че да го предложи — благородна особа, не ще и дума. Но куражът на предложилия договора бледнееше в сравнение с този на Ралик затова, че го е приел.
Все едно, тежестта на предупреждението на убиеца разби всякаква идея за грабеж в имението на Орр — поне засега. Крокъс пъхна ръце в джобовете си. И докато крачеше, с мисли, затънали из лабиринт без изход, той се намръщи, осъзнал, че в една от ръцете си, бръкнала дълбоко в джоба, стиска монета.
Извади я. Да, беше монетата, която бе намерил в нощта на убийствата. Спомни си за необяснимата й поява, как издрънча в краката му миг преди стрелата от арбалета на убиеца да изсвисти над главата му. И сега, под ярката утринна светлина, Крокъс най-после намери време да я разгледа. Вдигна я пред очите си. Едната страна изобразяваше профила на млад мъж с насмешливо изражение и с нещо като небрежно провиснала на главата шапка. По ръба обикаляше надпис с дребни, подобни на руни знаци — език, който младият крадец не можа да разпознае, тъй като беше твърде различен от познатото му писмо на дару.
Обърна монетата. Колко странно! Още една глава, този път на жена, обърната обратно. Врязаният тук надпис беше с различен от другата страна почерк, наклонен някак наляво. Жената изглеждаше млада, чертите й много приличаха на тези на мъжа; в изражението й нямаше нищо насмешливо — тя сякаш се взираше в очите на крадеца хладно и непреклонно.
Металът беше стар, прошарен тук-там с груба мед и покрит по лицата с пъпчици калай. Монетата беше изненадващо тежка, въпреки че според него цената й беше само в уникалността й. Виждал беше монетите на Калоуз, на Дженабакъз и на Амат Ел, а веднъж и ръбестите метални пръчки на Сегюле, но нито една от тях не приличаше на тази.
Откъде ли беше паднала? Дали дрехите му не я бяха закачили някъде или я беше изритал, докато вървеше по покрива? Или беше от съкровищата на девицата на Д’Арл? Крокъс сви рамене. Все едно, появата й бе дошла съвсем навреме.
Междувременно краката му го бяха довели до Източната порта. Извън градската стена и покрай пътя Джатъмс Уори имаше няколко схлупени постройки — село Уори. Денем портата оставаше отворена и по тясното платно мудно се точеше безкраен керван от коли, натоварени със зеленчуци. Между тях, забеляза той, се мяркаха и фургоните на бежанци от Пейл, онези, които бяха успели да се промъкнат през обсадата по време на битката и бяха прекосили южната част на равнината Риви, а след това през хълмовете Джадроуби, и накрая — по Джатъмс Уори. Огледа ги и забеляза отчаянието по унилите им от умора лица: гледаха с тъжни очи града с жалката му отбрана и разбираха, че са си спечелили съвсем малко време, преди да продължат бягството си, но бяха твърде изтощени, та това да ги притесни.