Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Барук му посочи стол и Круппе седна с блажена усмивка.
— Какъв горещ ден — каза той и хвърли поглед към гарафата с вино над камината.
Без да му обръща внимание, Барук отиде до прозореца и застана с гръб към него. Вгледа се в мъжа, зачуден дали изобщо ще може някога да надникне в това, което се криеше под херувимската външност на Круппе.
— Е, какво си чул? — попита той.
— Какво е чул Круппе ли? Какво ли не е чул Круппе!
Барук повдигна вежда.
— Може ли по-накратко?
Мъжът помръдна в стола и изтри челото си.
— Такава жега! — Забеляза как лицето на Барук се стегна и продължи: — Сега за новините. — Наведе се напред и гласът му спадна до шепот. — Мърморят го из ъглите на кръчмите, в тъмните прагове на усойните улички, в нечестивите сенки на нощната тъма, в…
— Карай направо!
— Да, разбира се. Е, Круппе надуши някакъв слух. Война между убийци, ни повече, ни по-малко. Гилдията търпи загуби, казват.
Барук се обърна към прозореца и погледна надолу.
— А къде са крадците?
— По покривите става претъпкано. Режат се гърла. Доходите падат.
— Къде е Ралик?
Круппе примига.
— Изчезнал е. Круппе не го е виждал от дни.
— Тази война на убийци не е ли нещо вътрешно?
— Не.
— Тази нова сила разкрита ли е тогава?
— Не.
Очите на Барук се присвиха. Долу уличните работници като че ли повече се караха, отколкото работеха. Една война между убийци можеше да се окаже сериозна неприятност. Гилдията на Воркан беше силна, но империята беше още по-силна, а тези новодошли всъщност трябваше да са Нокти. Но в цялата работа имаше нещо много странно. В миналото империята беше използвала такива местни гилдии, дори често ги наемаше в тайната си организация. Алхимикът не можеше да види никаква явна причина за такава война, а това беше още по-обезпокоително от самата война. Чу шумоленето зад себе си и се сети за агента. Обърна се и се усмихна.
— Е, можеш да си вървиш.
Нещо блесна в очите на Круппе и стъписа Барук. Дебелият мъж се надигна с едно плавно движение.
— Круппе има още да ти каже, господарю Барук.
Озадачен, Барук му кимна да продължи.
— Словцата ми ще са трудни и объркани, уви — заговори той и закрачи към прозореца, за да застане до Барук. Кърпата му се беше скрила. — Круппе може само да гадае, толкова добре, колкото се полага на човек с безброй таланти. В мигове на леност, при игри на късмета и други подобни. В аурата на Близнаците един адепт може да чуе, да види, да подуши и да докосне нещица толкова нематериални, колкото вятъра. Вкуса на Дамата на шанса, горчивото предупреждение в смеха на Лорда. — Погледът на Круппе се стрелна към алхимика. — Следиш ли мисълта ми, господарю?
С очи, взрени в кръглото му лице, Барук промълви:
— Говориш за Опонн.
Круппе се загледа към улицата.
— Може би. Може би коварна измама, целяща да подведе глупавия Круппе…
Глупав? Барук се усмихна вътрешно. „Не и ти.“
— … кой може да каже? — Круппе вдигна ръката си и му показа плосък восъчен диск. — Вещ — промълви той, вперил очи в диска, — чието потекло е неведомо, вещ, търсена от мнозина, които жадуват за хладната й целувка, на която често се залага живот и всичко, което се съдържа в живота. Сама по себе си — просешка монета. В големи количества — кралска прищявка. Обременена от развала, но кръв капе от нея и при най-лекия дъждец, а отгоре на всичко и намек няма за цена. Тя е това, което е, казва Круппе, нищо не струваща, освен за ония, които твърдят обратното.
Барук беше затаил дъх. Дробовете му пареха, но не можеше да вдиша. Думите на Круппе го бяха притеглили към нещо — място, намекващо за огромни запаси от знание и за уверената, непогрешима и точна ръка, която го е събрала и го е записала. Библиотека, рафтове от черно дърво, рязко и релефно очертани, томове, обшити с лъскава кожа, пожълтели свитъци, надраскано, зацапано бюро — Барук имаше чувството, че току-що е надникнал в тази тайнствена стая. Умът на Круппе, тайнственото място, чиято врата е плътно затворена за всеки, освен за един.
— Говориш — бавно каза Барук — мъчеше се да се върне към реалността и да се съсредоточи върху восъчния диск в ръката на Круппе — за монета.
Шепата на Круппе рязко се затвори. Той се обърна и сложи диска на перваза.
— Разгледай това подобие, господарю Барук. То показва и двете страни на една-единствена монета. — Кърпата се появи отново и Круппе отстъпи от прозореца и почна да бърше чело. — Ама и тая жега си я бива, казва Круппе!