Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Все пак имаше да свърши някои неща. Зачуди се дали Мурильо е успял да получи поканите. Всичко зависеше от това. Предната нощ спорът им се проточи дълго. Мурильо предпочиташе вдовици. Прелюбодеянието не било в стила му, така твърдеше. Но Ралик настоя и накрая Мурильо вдигна ръце.
Убиецът не можеше да се начуди на нежеланието на приятеля си. Първото, което му хрумна, беше, че Мурильо се бои от възможността Търбан Орр да го предизвика на дуел. Но Мурильо го биваше с рапирата. Ралик се беше упражнявал с него достатъчно пъти из потайни места в града, за да подозира, че е Адепт — а срещу това дори един опитен в дуелите мъж като Търбан Орр не можеше да излезе.
Не, не страхът караше Мурильо да се дърпа от тази част на плана. Ралик си бе помислил дали пък в случая не е замесено чувство за морал. И тогава му се разкри цяла нова страна от характера на Мурильо.
Тъкмо разсъждаваше над последиците от всичко това, когато зърна сред уличната тълпа познато лице. Спря се да огледа околните сгради и очите му се разшириха, щом осъзна къде го е довело разсеяното му скитане. Вниманието му отново се насочи към познатата фигура, която непрекъснато му се мяркаше от другата страна на улицата. Очите на убиеца се присвиха замислено.
Под синкаво сребристата предобедна светлина Крокъс крачеше по Крайбрежна сред гълчавата на търговци и дюкянджии. На десетина улици по-напред, оттатък Третата крепостна стена, се издигаха градските хълмове. На най-източния от тях се възправяше камбанарията на К’рул и покритите й със зеленикава патина бронзови плочи проблясваха под лъчите на слънцето.
Кулата сякаш предизвикваше пищното високомерие на палатата „Величие“, зяпнала именията и сградите, струпани по по-ниските хълмове, с насълзените си очи и обруленото си от времето лице.
Крокъс споделяше нещо от въображаемата насмешлива сдържаност на древната кула към пищната претенциозност на палатата, чувство, насадено от чичо му през всичките му години на детство. Този огън се подклаждаше и от здравословното младежко презрение към всичко, което намирисва на авторитет и власт. И макар да не мислеше много за това, тъкмо тези чувства му бяха дали началния тласък в занаята му на крадец. Но никога досега не беше разбирал най-съкровения и болезнен удар, който нанасяха кражбите му — нахлуването и насилието над чуждата интимност. Отново и отново в сънените му лутания в ума му се връщаше спящото в леглото си младо момиче.
В един момент Крокъс осъзна, че този образ има общо с… с всичко. Беше проникнал в стаята й, място, където тътрещите се по петите й благородни сополанковци не можеха да пристъпят, място, в което тя можеше да си говори с парцалените кукли от детството си, когато невинността не означава само още едно неоткъснато цвете. Нейната светая светих. А той я беше осквернил, беше изтръгнал от тази млада жена най-скъпото й притежание: интимността й.
Какво от това, че беше дъщерята на Д’Арл, че беше родена с най-чистата кръв — неомърсена от докосването на Богинята на просяците, — че щеше да се носи в живота си, опазена от упадъка на истинския свят. Всички тези неща бяха без значение. За Крокъс престъплението му спрямо нея бе равносилно на насилие. Толкова дръзко да разбие личния й свят…
С мисли, натежали от упреци и самообвинения, младият крадец зави покрай „Прелестите“ на улица „Анасон“ и си запробива с лакти път през тълпите.
Несъкрушимите доскоро стени на праведен гняв в ума му рухваха. Така омразната му знатна сган му бе показала лице, което го беше обсебило със своята хубост и го тласкаше в сто неочаквани посоки. Уханните миризми от дюкяните за подправки, лъхащи като благоухания в топлия вятър, непонятно как оставяха в гърлото му някакво неназовимо чувство. Виковете на децата из уличките премрежваха очите му със сантиментална нега.
Мина през Портата на карамфила и навлезе в Теснината Оссерк. Точно пред него се издигаше рампата, водеща към Знатните имения. Докато се приближаваше към нея, му се наложи бързо да се дръпне встрани, за да избегне идващия зад него голям екипаж. Конете мятаха глави, цвилеха и ритаха, без да обръщат внимание на никого и нищо по пътя си. Крокъс изгледа как каляската изтрополи нагоре по рампата и как хората се пръскаха от двете й страни. Според това, което беше чувал за съветник Търбан Орр, конете на дуелиста, изглежда, споделяха презрението му към онези, на които уж трябваше да служи.
Докато той самият стигне до имението Орр, екипажът вече беше преминал през външната порта. Четирима яки мъже от личната охрана бяха заели постовете си от двете й страни. Стената зад гърбовете им беше цели петнайсет стъпки висока, увенчана с ръждясали железни шипове, набити в спечената от слънцето глина. По стената се редяха факли на интервали от по десет стъпки, със скоби, набити в шуплестата пемза на цокъла. В основата си стената изглеждаше около четири стъпки широка, иззидана от грубо оформени тухли със стандартната една квадратна стъпка. Младежът продължи по улицата, после се обърна надясно, за да огледа стената срещу страничната уличка. В най-близкия ъгъл имаше малка слугинска врата — боядисан с катран и обкован с бронз дъб.