Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Побързай! Отпред на тезгяха съм наредил една купчина фалшиво злато и камъни. Ако някой купувач с по-остро око ги забележи, с тая дупка е свършено. — Ритна задната стена и тайната вратичка се полюшна на пантите си. — Изпълзи оттука, в името на Гуглата, и кажи на Ралик, че Гилдията никак не е доволна от тая негова щедрост към тайните ни. Върви!
Мурильо коленичи и запълзя. Влажният пръстен под оцапа дланите и коленете му. Накрая излезе от тунела и се изправи. Пред него се издигаше Кулата на Хинтър, с обраслите с мъх стени, лъснали под гаснещата дневна светлина. Обрасла с треволяк каменна пътечка водеше към сводест вход без врата, натежал от сенки. От помещението зад нея лъхаше само на мрак и пустота.
Коренищата на старите дъбове от двете страни на пътеката бяха разкъртили каменните плочи и затрудняваха пътя му. След цяла минута предпазливо провиране Мурильо застана на прага, присви очи и се опита да проникне с поглед в тъмнината.
— Ралик? — изсъска той. — Къде си, в името на Гуглата?
— Много закъсня — прошепна глас зад него.
Мурильо се извъртя светкавично, рапирата в лявата му ръка изсвистя от ножницата и помете ниско в гард, камата блесна в дясната му ръка, докато се снишаваше, за да отбие. После той въздъхна облекчено.
— По дяволите, Ралик!
Убиецът изсумтя насмешливо и изгледа острия като бръснач връх на рапирата, който само преди миг се бе устремил към слънчевия му сплит.
— Радвам се, че рефлексите ти не са закърнели, приятелю. Всичкото това вино и сладкишчета май не са те задръстили… прекалено.
Мурильо прибра оръжията си.
— Очаквах да те намеря в кулата.
Ралик се ококори.
— Луд ли си? Тук гъмжи от духове.
— Искаш да кажеш, че не е приказка, пусната от вас, убийците, за да държи хората настрана?
Ралик се обърна и закрачи към една порутена ниска тераса, гледала някога към градината. Сред жилавата жълтеникава трева се виждаха червеникави каменни пейки — като оцапани с кръв кости на някой огромен звяр. Мурильо настигна убиеца и видя под терасата кално, покрито с жабуняк и водорасли изкуствено езерце. В хладния въздух квакаха жаби и бръмчаха комари.
— В някои нощи — заговори Ралик, след като измете с ръка нападалите сухи вейки от една от пейките, — на входа се струпват духове… можеш да се приближиш чак до тях, да послушаш молбите и заканите им. Всички искат да излязат навън. — Той седна.
Мурильо остана прав, вперил поглед в кулата.
— А самият Хинтър? И неговият дух ли се мярка между тях?
— Не. Безумецът спи вътре, така поне разправят. Всички тия духове са заклещени в кошмарите на магьосника — той ги държи и дори Гуглата не може да ги придърпа в студеното си лоно. Искаш ли да разбереш откъде идват тия духове, Мурильо? — Ралик се ухили. — Влез в кулата и ще го научиш от първа ръка.
Мурильо наистина се канеше да влезе в кулата, но думите на Ралик го сепнаха.
— Благодаря за предупреждението — кисело отвърна той, загърна се в плаща си и също седна.
Ралик пропъди с ръка комарите от лицето си.
— Е?
— Получих ги — каза Мурильо. — Най-довереният личен слуга на лейди Орр ми ги връчи днес следобед. — Извади изпод плаща си бамбукова тръбичка, вързана със синя лента. — Две покани за празненството на лейди Симтал, както беше обещано.
— Добре. — Убиецът погледна бързо приятеля си. — Да ти се е мяркал мърдащият нос на Круппе?
— Засега не. Мерна ми се днес следобед. Крокъс, изглежда, са го обзели някакви странни желания. Макар че — добави навъсен Мурильо, — знае ли човек кога Круппе е надушил нещо? Все едно, не съм забелязал нещо да намеква, че това хитро гномче подозира какво сме замислили.
— Спомена нещо за странни желания на Крокъс?
— Шантава работа — отрони замислено Мурильо. — Когато се отбих във „Феникс“ следобед, Круппе връщаше на момъка плячката от последната му работа. А Крокъс със сигурност не е зарязал Круппе като свой посредник — иначе всички щяхме да сме го чули.
— Беше от някое имение, нали? Чие? — попита Ралик.
— На Д’Арл — отвърна Мурильо, след което вдигна вежди. — Кълна се в целувката на Джедъроун! Девицата на Д’Арл! Оная напъпилата, с бузките… показват я почти на всяко проклето събиране и щом я видят, всички напудрени момчурляци отварят работа на чистачите. Богове! Нашият млад крадец сигурно е хлътнал до уши и сега иска да си задържи дрънкулките й. От всички безнадеждни мечти, които може да има едно момче, се е хванал за най-лошата.
— Може би — промълви Ралик. — А може би не. Една дума на чичо му…