Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Лицето на Мурильо просветна.
— Едно подбутване в правилната посока? Ами да, да му се не види! Мамът ще остане доволен…
— Търпение — прекъсна го Ралик. — Превръщането на едно крадливо хлапе в образован и солиден мъж изисква труд, на който едва ли е способно едно слабо сърце.
Мурильо се намръщи.
— Е, прощавай, че толкова се зарадвах на възможността да спасим живота на хлапето.
Ралик се изсмя тихо.
— Не съжалявай за това удоволствие.
Доловил тона на убиеца, Мурильо въздъхна и сарказмът му се стопи.
— Много години изтекоха, откакто имахме толкова надежди и неща, към които да се стремим — промълви той.
— Пътят към едно от тях ще е кървав — напомни Ралик. — Не го забравяй. Но да, много време мина. Чудно дали Круппе още помни онези времена.
Мурильо изсумтя.
— Паметта на Круппе се променя през час. Единственото, което още го държи, е страхът, че ще го разкрият.
Очите на Ралик помръкнаха.
— Ще го разкрият?
Приятелят му сякаш се беше отнесъл някъде, но скоро се съвзе и се усмихна.
— О, стари подозрения, нищо повече. Хитър е той, все се измъква.
Ралик се засмя и загледа блатясалото езерце пред тях.
— Да — съгласи се след малко, — хитрец ни е той. — Стана. — Хайде, че Крут ще чака да затвори. Кръгът вече спи по това време.
— Добре.
Щом излязоха на пътечката, Мурильо се обърна да погледне за последен път към входа на кулата, зачуден дали ще види ломотещите там призраци, но единственото, което успя да зърне под изгърбената арка, беше стена от мрак. И по някакъв необясним начин това му се стори по-обезпокоително от цялата орда изгубени души, която можеше да си представи.
Ярката утринна светлина заструи от широките прозорци на кабинета на Барук и в стаята полъхна топъл вятър, понесъл миризмите и шумовете на улицата. Алхимикът, все още облечен в нощните си дрехи, седеше на високия стол до масата с картата. Държеше четчица и от време на време я топваше в богато украсената сребърна мастилница.
Червеното мастило беше разредено с вода. Той търкаше по картата и покриваше областите, вече завладени от империята Малазан. Цялата половина на картата — северната половина — беше станала червена. Малка, все още чиста ивица на юг от Гората на Черния пес показваше силите на Каладън Бруд от двете страни на две по-малки петънца, изобразяващи Пурпурната гвардия. Червеникавият фон обкръжаваше тези чисти петна, продължаваше надолу, поглъщаше Пейл и свършваше по северните склонове на планината Тахлин.
Уличните шумове бяха станали доста силни, отбеляза Барук, наведен над картата, за да изрисува южния предел на червения прилив. Строителни работи, заключи той, чул скърцането на макари и сърдития мъжки глас, подвикващ на минувачите. Звуците заглъхнаха постепенно, след което се чу едно оглушително „трясс!“. Барук подскочи и дясната му ръка събори мастилницата. Червеното мастило заля картата.
Барук изруга, после очите му се ококориха — гледаше как петното покрива Даруджистан и продължава на юг към Катлин. Смъкна се от стола и посегна за парцала да избърше ръцете си, потресен от това, което спокойно можеше да се изтълкува като поличба. После отиде до прозореца и погледна надолу.
Точно под него неколцина работници усърдно разкопаваха улицата. Двама яки мъже размахваха кирки, а други трима изгребваха канавката покрай платното и трупаха пръстта на тротоара. Старшият им стоеше наблизо, с гръб към някакъв фургон, и разглеждаше някакъв свитък.
Барук се намръщи и се учуди на глас:
— Кой ли отговаря за поддържането на улиците?
Леко почукване на вратата отвлече вниманието му.
— Да.
Слугата му Роалд пристъпи в стаята.
— Един от агентите ви е дошъл, милорд.
Барук погледна към масата с картата и каза:
— Нека изчака малко, Роалд.
— Да, господарю. — Слугата излезе заднешком и затвори вратата. Алхимикът се върна при масата и нави зацапаната карта. Откъм коридора се чу гръмък глас, а след него — сърдито мърморене. Барук сложи картата на един от рафтовете и се обърна тъкмо навреме, за да види влизащия агент. Навъсеният Роалд ситнеше по петите му.
Барук махна на Роалд да излезе и изгледа отвисоко мърляво облечения дребосък.
— Добър ден, Круппе.
Роалд тихо затвори вратата.
— Повече от добър да е, Барук, скъпи приятелю на Круппе, драги. Направо чудесен! Вдиша ли вече свежия въздух на утрото?
Барук погледна към прозореца.
— За съжаление, въздухът зад прозореца ми е станал доста прашен.
Круппе замълча и бръкна в ръкава си да си извади кърпата. И се тупна по челото.
— Ах, да, уличните работници! Круппе мина покрай тях на път за насам. Много войнствена пасмина, смята Круппе; какво да говорим, груби са направо, но това едва ли е изключение за прости труженици като тях.