Потомците на Шанара

За момент Пар се уплаши, че Падишар Крийл ще предпочете да се бие, вместо да се предаде. Очите на вожда се движеха наляво-надясно, а едрата му фигура се бе привела. Но другите бяха повече. Лицето му се отпусна, леко се усмихна и хвърли безмълвно меча и дългия нож пред себе си. Останалите от групата направиха същото и федералните войници се приближиха. Оръжието беше събрано, а ръцете им вързани зад гърбовете.

— Долу в Дупката има още един — съобщи един от войниците на водача си, дребен мъж с късо подстригана коса и командирски отличителни знаци на туниката си.

Командирът се огледа:

— Отрежете въжетата и го оставете да падне. Въжената стълба бе отрязана веднага. Тя тихо падна в тъмнината. Пар изчака да чуе вик, но нямаше. Вероятно Киба Блу вече бе слязъл. Погледна към Кол, но той само безпомощно поклати глава.

Федералният командир пристъпи напред към Падишар.

— Трябва да знаеш, Падишар Крийл — каза той тихо с премерен тон, — че те предаде един от твоите хора.

Изчака малко да чуе отговор, но такъв нямаше. Лицето на Падишар беше безизразно. Само очите му показваха омразата, която някак си успяваше да сдържи.

Изведнъж тишината бе разцепена от страхотен вик идващ от дъното на Дупката. Той се издигна в нощта като подгонена птичка, отрази се от околните канари и изчезна.

Викът бе на Киба Блу, помисли си Пар ужасен.

Федералният командир погледна надолу и каза на затворниците да тръгват.

Водеха ги през парка към портата в колона, разделени от охраняващите ги бойници. Пар се движеше заедно с другите, а викът на Киба Блу още звучеше в ушите му. Какво се е случило с бунтовника сам там долу в Дупката? Той преглътна, за да премахне неприятното усещане в стомаха и се насили да мисли за нещо друго. Предадени, бе казал федералният командир, но от кого? Никой от тези, които бяха там очевидно. Един от хората на Падишар…

Препъна се в някакъв корен, след това продължи. В ума му се блъскаха куп мисли. Откарваха ги във федералния затвор, реши той. Попаднали веднъж там, голямото приключение щеше да приключи. Нямаше повече да търси Меча на Шанара, нямаше да има нужда да обмисля задачата, дадена му от Аланон. Никой никога не бе излязъл от федерален затвор.

Трябваше да избяга.

Мисълта дойде инстинктивно и прочисти ума му както нищо друго. Трябваше да избяга. Ако не го направеше, всички щяха да бъдат заключени и забравени. Само Дамсън Рий знаеше къде ще бъдат и изведнъж се досети, че тя бе в най-добра позиция да ги предаде.

Предположението бе неприятно, но много вероятно.

Дишането му се забави. Сега беше най-добрата възможност да се изплъзне. Веднъж влязъл в затвора, би било много по-трудно. Може би Падишар щеше да измисли някакъв план, но Пар не искаше да рискува. Съвсем неблагодарно си помисли, че точно Падишар ги вкара в тая бъркотия.

Видя светлините на портата да проблясват между дърветата на парка. Имаше само още няколко минути. Помисли, че ще успее, но трябваше да продължи сам. Трябваше да остави Кол и Морган. Нямаше избор.