Смъртта на императора

— Не ги познавам. Е, нека влязат!

Двамата влезли бяха Курт и Малкия Андре. Веднага щом погледът на Емилия падна върху последния, лицето й се разведри. Тя се впусна към него и му протегна ръце.

— Каква изненада! Вие, сеньор Андре? Как попаднахте насам?

Андре се огледа предпазливо и установявайки, че слугинята се е оттеглила, отговори тихо:

— Идваме от Хуарес.

— От Хуарес? Това е много опасно. А кой е вашият спътник?

— Не сте ли чувала за двамата братя Унгер, които бяха със сеньор Стернау?

— О, напротив, имате предвид Гърмящата стрела и капитана?

— Да. Сеньор Курт е синът на капитана. Той дойде чак от Германия да ни спаси. Всички ние бяхме мизерно пленени и затворени.

Двамата бяха поканени да седнат и разкажат. Думата взе първо Андре. Сетне Курт съобщи целта на пребиваването си тук.

— Как? — попита го тя. — Искате да говорите с императора? Мога ли да попитам какво е предназначението на визитата ви при него?

— Не ми е позволено да говоря по тоя въпрос, макар и да съм убеден, че мога да ви доверя.

— Сигурно, сеньор. Колко време ще останете тук?

— Още не се знае. Зависи от отговора, който ще получа от императора. — После отново тръгвам за Хуарес.

— О, бихте ли ме взел с вас? Тук се чувствам в такава несигурност, толкова зле.

— Ще ви вземем! — викна разпалено Малкия Андре.

— На драго сърце присъединявам съгласието си към своя камарад — добави Курт.

— Кога отивате при императора?

— Веднага.

— После ще мога ли да узная още колко време ще останете тук? Кога ще ви видя пак? Тази вечер? Може би към девет? Трябва да знаете, че хората тук си ходят на гости доста къснич-ко.

— Ще дойдем, сеньорита. Нали, драги Андре?

— С най-голямо удоволствие!

— Бих искала още утре да отпътувате.

— Навярно ще имам радостта да ви донеса този отговор. Двамата си тръгнаха. Докато Андре се върна във вентата, Курт се отправи към манастира Ла Крус. Пропуснаха го наистина, но бе подложен на строг разпит. Едва след като представи документите си, получи разрешение да влезе в антишамбъра. Незабавно бе съобщено за него, макар няколко други лица да чакаха за аудиенция. Надали минаха и десет минути, когато му казаха да влезе. Ето как застана пред човека, за когото говореше цял свят, когото мнозина възвисяваха до небесата, но още повече бяха онези, които го осъждаха. Макс отправи големите си очи към Курт:

— Бе ми доложено за вас като оберлейтенант Унгер? — Курт отдаде чест.

— Това са името и чинът ми, Ваше Величество. Аз съм пруски офицер.

— Ах! В столицата бяхте ли?

— Преди известно време.

— Идвате от страна на хер фон Магнус?

— За съжаление не.

Следствие на горното предположение лицето на императора бе приело дружелюбен израз. Сега обаче отново стана сериозно.

— В такъв случай вероятно при мен ви води някакъв частен въпрос?

— Частен въпрос? Да, почти бих могъл и така да го нарека.